ФИЛИПИНИТЕ 37

П И Н А Т У Б О

(втора част)

“20 минути до кратера” – най-сниманата табела

към върха зеленото и водата са  повече

Ликуващо тържество по изтощеното лице на Полин – стигнали сме до табела „20 минути до кратера!“  Посочените минути са както окуражаващи, така и много относителни, но след около час катерене по стръмното най-сетне пред нас се открива възхитителна гледка – в кратера сме, а езерото е в краката ни, заобиколено от настръхнали скали.  Какво езеро – изумруд и сапфир, преливащи един в друг. Спокойна опъната кожа, ментолово прохладна, по която мога да пиша с пръст. Ни ветрец, ни вълничка отгоре… Мами да поплуваш, макар че изглежда бездънно. Татко, не се тревожи, пазят и не разрешават да се влиза; във водата имало разтворени сулфатни и серни съединения, опасни за човека. Вулканолози правят измервания периодично, ако водата от езерото изчезне, вулканът се готви да изригне. Но в момента е тук – красива до вълшебство.

и едно кученце пое с нас нагоре

колко окриляващо!

Ной

заветната табела “Добре дошли!”

Снимам тази приказка и сядаме да хапнем – както вече споменах, по-вкусна риба и ориз не съм яла… Наоколо дърветата не са едри, нито храстите – гъсти. Показват ни необичайно ниско мангово дърво на двадесет години; то няма и да порасне по-високо заради сулфатните изпарения от кратера, неуловими за нашите носове… А иначе е отрупано с още неузрял плод.

езерото в кратера

по опънатата кожа на езерото пробягват облаци

Паоло

Границите на три провинции се събират точно тук – Тарлак, Замбалес и Пампанга. Най-дълбокото езеро в страната е – до дъното му има седемстотин  метра…

ниското мангово дърво

кратки мигове на щастие пред бездънното езеро

В един момент изражението на Паоло става далечно; научил е нещо, което аз не съм чула:

– Американците са предупредили да се върнем до пет следобед, защото след това ще хвърлят бомби… Щели да измерват параметрите на кратера, издълбан от бомбите…

По-абсурдно нещо не бях чувала! Ами наблизо живеят аета… Да дърпаш дявола за опашката като хвърляш бомби близо до калдерата на активен вулкан… Само три дни по-късно – на 28 април 2014 година Барак Обама ще подпише споразумение за сътрудничество в отбраната с филипинския президент Бениньо Акино, според което за срок от десет години ще бъде даден достъп на американските войски до филипински военни бази за „насърчаване на мира и стабилността в региона“. Това обезсмисля демократичните постижения, когато огромните американски военни бази са били закрити в началото на 1990 година и се е сложил край на вековното американско военно присъствие в тропическата страна, чувствителен въпрос в тази бивша колония на САЩ. Решението ще предизвика бурен протест на филипинци пред америанското посолство в Манила…

Но сега трябва да бързаме… А и в очите на иначе спокойния Ной изведнъж се появява безпокойство.  Въздухът става още по-тежък и лепкав от тропическата влага. Летният влажен мусон започва да затрупва небето с оловен хаос от безформени облаци. Те забулват на върволици скалите и склоновете и се заплитат във венци, подгонени от бурните пориви на вятъра, а през тях мрачно надзъртат зъберите на кратера. На един чукар знойно пламти  косо падащ слънчев лъч. Вулканът все още тупти и диша.

стените на калдерата

и друг водач се спуска надолу

аета също бързат да се приберат

Времето се променя рязко в планината, трябва да тръгваме, да изпреварим дъжда; тук той за минути може да се превърне в чудовище, което да препълни потока  до наводнение. Речицата не е могла да проникне през каменните плочи и да си издълбае по-дълбок улей, а е образувала руслото си като е укрепила бреговете си от довлечения чакъл.

облаци над Бялата пустиня

Ной ни разказва, че пет години по-рано, през един августовски ден, седмина французи,  трима корейци и белгиец са изкачили върха. Но горе ги посреща проливен дъжд и по обратния път те са залети от вилнеещите води на река Сакобиа. Телата на жертвите са намерени по-късно надолу по течението. От тогава не се допускат туристи по време на дъждовния период. Събираме багажа и, неотпочинали напълно, потегляме обратно – и тъкмо навреме. Тропическите бури се развиват с бързина, достойна за силата им. Сами сме в безкрая.  Дъждът ни следва по петите, но надолу се върви по-бързо, така че успяваме да му избягаме за кратко. Страхотна светкавица блясва пред очите ми и озарява притъмнелия ден, край мен бясно изтрещява гръмотевица. Дъждът  вече се лее като плътна завеса, всяка капка като че има задача да те забие в земята. Слънцето се е скрило, настъпва оловен полумрак. Небето се е снишило съвсем, просто като че ли виси над главата ми – и от оловносиво е станало черно. Куполът облаци неусетно се свежда и мракът става по-дълбок. От време на време ти се струва, че е настъпил краят на света и ти си последният жив човек.  Задъхани стигаме до всъдехода, мятаме се вътре и поемаме обратно.

железни соли са позлатили  рекичката

всички се изнасят

Шофьорът е на поста си, той е опитен, лицето му не изразява тревога. Тойотата заподскача по набраздената котловина. Както бе започнала, така и рязко, като с нож отрязана, бурята спира. Ранен следобед  е, до „приятелския“ огън  на американците има още време, дали ще успеем да се изкачим и до аетското село Тарукан… Мокри сме до кости, но какво от това, въздухът е топъл, дрехите бързо съхнат.  Полин ме поглежда жално- изморена е, няма да дойде с мен.

Полин

Всички остават в колата, само ние с Ной поемаме нагоре към платото по разкаляната пътечка. Водата си е издълбала улеи в склоновете, а сред  дивия безпорядък на големи и малки скални отломъци се гушат къщичките на аета – господарите на тези земи.

улеи в снагата на вулканичните хълмове

реката вече буйства

издигаме се нагоре

дървета, застинали завинаги в лахара

наближаваме

Катерим се дълго по пластовете втвърдена лава, джипът долу се превръща  в точка, а когато излизаме  на платото, попадаме в истински рай – погледът, изненадан, си почива в изобилната къдрава зеленина. Лъскавите палмови листа блестят на светлината на захождащото слънце. Заглеждам  се в зеления пламък на свързаните в гора край селото панданови дървета, диви банани и папая. Жегата пак става непоносима, всичко пари, ако го докоснеш…

горе е рай

Била съм вече в Пастолан – друго село на негритос, домовете им са подобни, но тук личи външна помощ. Здравна служба – дар от британското посолство в Манила, църква и училище с името „Емилия“ – подарък от международната организация „Добри хора“, основана в Южна Корея през 1999. Ето че имало кой да помисли и за това изчезващо племе – хуманитарно сдружение, насочено към развитие на изолираните райони, изкореняване на бедността, защита и образование на децата, особено в отдалечени места, населени с  етнически малцинства, без правителствена защита.

църквата в Тарукан

здравният център, дар от “Добри хора”

училището “Емилия”

Наизлязоха жени и деца – те са по-любопитни, макар и срамежливи. Кротки и обичливи създания, аета се сприятеляват лесно и доверчиво. ( Имам вече приятели от Пастолан, нашите срещи винаги ни носят радост). Усмихват се, но не с угодническата усмивка на равнинния филипинец, а с чистосърдечната и открита усмивка на детето. Дребни фигурки – трудно можеш да различиш кой носи бебето на ръце – майка му или по-голямата му сестра.

Тарукан

селото на аета

Разговорих се с една жена и от нея научих, че  след изригването на вулкана аета са се преселили в областите Пампанга и Тарлак, но пет години по-късно  са се върнали по родните си места да си обработват земите. Тук горе, на високото, докъдето кола не може да се изкачи, те водят изолиран и прост живот и се чувстват в безопасност. Идилична пасторална картина. В селото струи благодатно спокойствие, обичайно за племето. Те вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък от техния magbabaya (бог). Върховният бог властва над по-малки духове, които обитават реката, морето, планината, долината и други места. Мъжете танцуват, за да умилостивят духовете  преди и след лов на диви прасета или пътуване за търсене на мед. Жените пък танцуват вечерта преди да се отправят да събират миди.

по улиците на селото

уютно – екзотично

Имената им идват от природата – те са думи за планини, реки, дървета, камъни… По-възрастните мъже от племето все още бродят по горите на лов за храна и се връщат у дома само за да споделят улова. Използват копията си единствено  за лов и като украса на тържествени церемонии. В последните години по-младите са започнали да търсят работа в мините и дърводобива, за да печелят пари за нуждите на своите семейства.

Всяка общност има собствени закони, предавани устно от поколение на поколение. В северната част на остров Лузон ги наричат pugut (дума на илокано, която означава „таласъм“ или „горски дух“). Дълго време племената устояват на „външния“ свят и живеят само с достойнството на собствената си култура. Начинът им на живот не е променян в продължение на хиляди години. Едва напоследък започват бавно да се адаптират към новата  реалност – децата ходят на училище, има здравна служба, където лекар работи заедно с техния племенен лечител. Намерили са и политическия си глас като народ, изпращайки петиции до правителството за възстановяване на законните им права над бащините им земи. Негритос се нуждаят от помощ, за да оцелеят и да спасят своята уникална цивилизация от изчезване.

Ето и някои от техните вярвания. Смята се, че ако бременна жена доближи до някое грозно животно или яде определена храна, то това ще се наследи от бебето и то ще изглежда като маймуна или ще има коса като маймунска козина. Това суеверие е единствената причина много жени да не се появяват в обществото, докато са бременни. Друго – да не се слагат пари върху масата за хранене – носи лош късмет. Ако пък си режете ноктите на краката през нощта, искате някой по-възрастен роднина да умре…

„Коралите се множат, палмите растат, а човек си отива…“ – казват мъдро аета.

Древна легенда разказва за Бакобако, ужасният Дух на морето, който може да се превръща в огромна костенурка и който хвърля огън от устата си. Когато бил преследван от ловци на духове, Бакобако избягал в планината и изкопал голяма дупка в средата на върха. Започнал да хвърля по околните земи скали, кал, прах и огън в продължение на три дни и да вие толкова силно, че земята се разтресла.

Вземам си довиждане с изгубващото се царство, с този живописен свят, изпълнен с проста радост от живота и слизаме отново в призрачната Бяла пустиня, в извънземния пейзаж между веригата хълмове, където дори и водните биволи карабао са бели. Пустошта придобива някакво мрачно и меланхолично величие, създавано от голите била и стръмните стени и склонове, рушени и разкъсвани от бури, порои и светкавици.

блажена баня за карабао

Нашата експедиция е към края си. Непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в това негостоприемно място, обитавано само от аета, да изкачиш огнедишащия Пинатубо. Но тъкмо тази опасност омайва и подмамва пътешественика. Даже и сред дивата и враждебна пустош, а може би именно там, се чувстваш силен и здрав.

Беше вече дълбока нощ, когато ме оставиха пред хотела. Дори момчето от охраната се беше запиляло нанякъде. Филипинското лято няма светулки, които да разпръскват жарава. Чува се само нежно настойчивият зов на гекона.

Разделихме се с Полин и Паоло въодушевени и с нови планове за пътешествия – имало една планина с чудни водопади… Без да знаем, че никога повече няма да пътуваме заедно (макар че, кой знае, що е живот, пред нас е). Най-неочаквано  баща им попречи на нашето приятелство и тази загадка остана неразрешена и до днес. Така, както не е съгласен и дъщеря му да си има приятел. Бащината воля на две не става в това семейство. Джеймс се оказа  истинска Султана в панталони. Той и до днес  ни уверява в писма, че заедно с децата си са завинаги наши приятели във Филипините, но очевидно има различна представа за приятелството от моята. Не всички черти от филипинския характер бих могла да си обясня,  въпреки  че всеотдайно се опитвам да го разбера…

Джеймс е  интелигентен млад човек и старателен служител, но често попада на компании, които не преуспяват и фалират и на него му се налага да си търси нова работа. По-големите му деца Полин и Паоло движат малкия семеен бизнес като доставят месо в хранителните магазини. Рано задомен, както е традицията в страната, той остава на  млада възраст предаден  и самотен баща на три деца, а четвъртото живее при майка си. Той се вкопчва интуитивно в най-голямата си дъщеря, която поема грижите за домакинството и децата и не иска да я загуби. Всеки човек, към когото тя се привърже, пораства заплашително  в неговото въображение като неумолим враг. Той смени имейл адреса на Полин и телефонния ѝ номер, така че аз повече нямах връзка с нея. След многото приятелски знаци (покани за вечеря от негова и наша страна), за мен поведението му си остана тайна; мога само да правя предположения…

Всеки от нас носи в душата си мярка, с която мери другите. Културният шок е многопластов и това, което виждате на повърхността, може да породи най-голямо объркване и ужас. Не срещаме хората в живота си случайно – те са или  благословия, или  – житейски урок. Всеки от тях ни е учител – не е задължително да го харесваме, за да ни научи на нещо.

И когато изкачиш върха на планината, едва тогава започваш истински да се изкачваш., както казва Халил Джубран.

Половин година по-късно Джеймс и Полин ни дойдоха на гости в хотела. Носеха торта -за помирение. С половин уста бащата призна, че се е надявал аз да помогна на Полин да си намери работа като секретарка. Нямах никаква представа какви надежди е лелеял Джеймс, стана ми неловко, че, без да ме е питал, ме е вкарал в ролята на вездесъщата бяла жена, за която няма невъзможни неща… Уви, тази мисия не е по силите ми, обикновена чужденка съм, макар и  с цвят на кожата, силно надценяван и почти обожествяван  в тази страна. Неведнъж за тези две години расата ми беше предмет на специално, невинаги доброжелателно, внимание. Урокът по расизъм с обратен знак е твърде горчив и болезнен. “Малка е ползата от очите, ако умът е сляп” – гласи арабска поговорка.

Можем да различим истинското от фалшивото, тъй като фалшивото предизвиква у нас неопределена тревога, докато истинското изпълва сърцето ни с тихо щастие.  Приятелството – никога не можеше да ми мине през ума, че то някога ще се скъса, тъй като беше основано върху дълбоката симпатия между ума и сърцето. И все пак най-голямото богатство на всяко пътуване и приключение са хората в една страна, част от които стават твои приятели и остават завинаги в душата ти, колкото и кратко да е било общуването ти с тях.

Филипините 36

ПИНАТУБО

(първа част)

– Татко, слушай! Изкачих се на един вулкан! Влязох в кратера! А там едно езеро – красиво като сън… Поисках да плувам в това езеро…

– А не, недей! – инстинктивно ме прекъсва баща ми.

– Не ме пуснаха – успокоявам го. – Водата му била вредна за човешката кожа…

Звучи просто – „изкачих се“, а всъщност си беше приключение. Целта ми беше мечтана и магична – Пинатубо! За мен рискованите приключения винаги са таили особена прелест. Осъзнах реално риска, когато в подножието на вулкана, където спряхме да платим такса и да наемем джип, трябваше и да подпиша декларация, че на своя глава тръгвам към върха. Никой не поема отговорност за вироглавите туристи.

Имам приятели, на които напълно се доверявам, с които се смея и плача, пътувам и се уча. Нещо много ценно в тях е смесицата от чувствителност и индивидуалност. Те са част от духовното ми семейство. Семейство не е задължително винаги да са хората, с които имаш кръвна връзка. Това са хората в живота ти, които те искат в техния. Тези, които биха направили всичко, за да те видят усмихнат и тези, които те обичат.

– Искаш да отидеш на Пинатубо? – погледът на спокойните, сериозни и открити очи на Полин се спира върху лицето ми. Една такава кротка и добра Полин. – Далеч е, пътува се дълго, но ще отидем, щом искаш. И ние не сме ходили, ще бъде интересно.

Интересно беше, нещо повече –  мистично. Но не толкова просто, колкото звучеше, казано от нея в обичайния ѝ лаконичен стил.

Тръгнахме в четири сутринта и зората ни завари на път. Краят на април е, най-горещото време на годината. В жаркия пояс на Земята няма пролет, няма обновление. Само в колата днес  е хладно.

карабао в оризовите ниви

В ширналата се до хоризонта равнина реките текат бавно, изливат се, сякаш земята е наклонена. А отвъд този тих слънчев край , на фона на безоблачното небе, отвъд зелените квадрати на оризищата с проблясваща сред тях вода и лениви карабао в нея, отвъд вълнообразните очертания на джунглата, в далечината изпъкна една синя печална планина с рядко правилна конусовидна форма с изрязан връх като място на изваден зъб. Смътна и замъглена под небето като фантастичен пейзаж от някакво съновидение. Такъв беше първият изглед от това странно място. Самата му невъзмутимост представлява заплаха.

Пинатубо

вулканичната пепел е спряла живота, където е паднала

По междуселския път на места е насипана оронена царевица да съхне; тя блести в златно на слънцето. Полето е обрасло с висока пожълтяла трева, прегоряла и повехнала от продължилата половин година суша. Иззад гъстия шумак на джунглата  надничат стари бамбукови колиби, а често покрай пътя се носят  вълма бял дим. Паоло, като по-словоохотлив, заобяснява, докато шофира:

– Хората горят сухи клони и прегорялата трева. Знам, че не е добре да се пали огън на полето, но ако селяните не направят това, слънцето и адската жега ще лумнат пожар, а той е страшен…

селска къща

Безчетните острови образуват дълга брегова ивица, където живее по-голямата част от населението. Реките, езерата и равнините също осигуряват прехраната на много селища и земеделие, особено за най-важната храна – ориза. От друга страна водният път улеснява транспорта от стари времена. Планините и джунглата традиционно служат за изолация и защита на различни етнически племена – от миниатюрните горски къщички на ловците аета до усамотените ифугао в техните планински крепости – от хиляди години издълбани в склоновете оризови тераси. Островите са нанизани през Тихоокеанския  огнен пръстен, затова има активни вулкани и чести земетресения.

краят на сухия период е

Но аета сега са по-уязвими от всякога. Една тъжна комбинация от природни бедствия, нарастващата бедност на съседните равнинни райони и правителствената апатия ги сварва неподготвени да се справят с реалностите на съвременния живот. Те имат малко понятие от неща като пари, лична собственост или държавно право. Техните вождове и старейшини водят нескончаеми дела с държавата и са успели да си върнат малка част от бащините земи – така земята около връх Пинатубо отново е тяхна.

Често забравяме, че сме гости на тази планета. Много ни е грижа за застрашените от изчезване животни, включваме ги в „Червената книга“, правим кампании в тяхна защита… А за застрашените от изчезване хора защо ли никой не говори…

прилича на сняг, но е пепел

Минават часове, откакто сме напуснали Субик. От Санта Хулиана колата свърна в един страничен път с цвят на сини сливи  и ние залъкатушихме нагоре по стръмното.

касата е отвън, под навеса

бъгита за любителите на самостоятелни разходки

Наближаваме. Спираме на пропусквателен пост, където трябва да наемем високопроходим джип, обикновена кола не може да прекоси Каменната пустиня. След  десет сутринта не допускат туристи, защото няма да успеят да се върнат до стъмване. Попълваме и декларация за доброволно и на наша отговорност изкачване на върха и влизане в кратера на дремещ вулкан. Оставяме и телефона на наш близък – за всеки случай.  За миг ми се мярна сянката на мисълта за опасност, но това само разпали жаждата ми да опитам и това приключение. (Ако нещо те плаши, направи го! – смята Овенът). Купихме си и храна от една колиба – ориз и по парче печена риба (по-късно, когато стигнахме върха, реших, че това е най-вкусната храна, която съм яла някога). Поговорих си и с местно момиче на име Принцеса, качихме се после в джипа заедно с нашия достолепен водач с името Ной и един шофьор и потеглихме.

нашата тойота – всъдеход

Принцес, на тринадесет години

От тук нататък път няма. Стръмни каменни грамади ни обграждат от всички страни. Пространството пред нас стана още по-неприветливо и пусто. Острите очертания на суровата каменна пустош бяха смекчени донякъде от младите дървета, прорасли по склоновете от двете ѝ страни. Плодородната област остана долу зад нас, а заедно с нея – и съвременният свят. Вместо него виждаш пред себе си предисторията – как се е формирала Земята. Необятно, пустинно и загадъчно място. Безбрежна, осеяна с камъни пустиня, която се разстила еднообразно до самия хоризонт. Колкото повече стои човек тук, толкова повече прониква в душата му меланхолията на тази пустош. Безкрайна шир, която все пак има някаква мрачна прелест. Бяла пустиня е неофициалното название, което дават филипинците на тази местност. А някога джунглата е разстилала пред погледа чудното си плодородие, от векове – допреди Пинатубо да се разгневи…

в Бялата пустиня

дори и карабао тук са призрачнобели

хълмовете са като отрязани

Единственото разнообразие днес  е шумен поток, който струи бързо надолу и чиито води пресичаме на няколко пъти като джипът се накланя с муцуната напред  рязко и отвесно, аха да се преобърне. Ние с Полин изпищяваме от ужас, а мъжете стоически понасят несгодите… Пространството с рев се разделя, а шофьорът, сграбчил кормилото, се мъчи да преведе успешно колата през неспирния напор на горещия въздух и пороя от чакъл. Луцифер е роден в такава жега и в такава пустош.

през реката

Ной не е от разговорливите, само веднъж посочи през прозореца нагоре към платото – там живеят аета. Подскочих от вълнение и го накарах да обещае, че на връщане ще се отбием в селото им.

тази гледка се точи с километри

Сянката на меланхолията се е надвесила над тази местност, която носеше отпечатъка на страшното бедствие. Но това усетихме най-вече, когато слязохме от джипа след около час пътуване. Стигнахме до място, където и наследената от американската армия военна кола не можеше да премине, нататък само пеша. Щом стъпих на размекнатия от горещината пясък и погледът ми се зарея над напечения камънак, се почувствах като гълтач на огън – въздухът прогаря дробовете при вдишване.

– Да вървим – подканих приятелите си, – защото то иде подире ни – имах предвид слънцето.

То явно ме чу и се пообиди, както стана ясно по-късно. Небето е прозрачно светло и горещо, невъзмутимо сухо и синьо. Пълно затишие. Само белият шум на течащата вода ми помага да прочистя ума си. А някъде горе в кратера се спотайва  езерото – студеносин скъпоценен камък сред сгорещената земя. Вулканично езеро – една от най-екзотичните гледки в света. Където има вода, е бухнала богата и пищна растителност – на високото.

срязаната част от хълмовете е мъртва; животът  е отвъд

Огромни каменни блокове и остри скали стърчат от негостоприемните ѝ сипеи – суров и безутешен пейзаж, по библейски пуста земя. Светът сякаш отново ще се роди. Дали няма  да мярна някъде Адам и Ева, хванати за ръка… В този хаос обаче има и някаква симетрия.

разноцветни камъни – играчки за великани

далеч напред се синее калдерата на Пинатубо

Вулканите в Югоизточна Азия са и най-мощните в света. Пинатубо е активен стратовулкан, чието изригване идва след  635 години летаргия и предизвиква най- бурния вулканичен катаклизъм през двадесети век. Пренесох се във времето на 15 юни 1991 година, в два следобед, не толкова отдавна.  Докато аз съм водела за ръка наскоро проходилия ми син във Варна, тук горящият кратер е бълвал потоци лава и е хвърлял на шеметна височина късове скали. Течен огън е падал на ослепителни водопади. Величествена, но жестока и опасна гледка. Изригващата горяща лава покрива планинските склонове с течен огнен килим, димящият ѝ набръчкан гребен се вижда отдалеч. Смъртоносна прегръдка. Бликат с трясък снопове ослепителна светлина. В пламтящия въздух жегата трепти като над пещ.

преснех изригването на Пинатубо в музея в Ангелес

Серия от експлозии. Силно сгъстена и отприщена енергия…Като разбрал за илюминациите, тропическият тайфун Юния се довлякъл и се включил към кулминационната фаза, за да допълни и утежни ефекта. Изсипаният проливен дъжд образува лахар (смъртоносна гъста и лепкава кална река, която се движи с шеметна скорост и помита всичко по пътя си), по чието русло вървим сега. Гигантски чадър, гъба, облак. Земетресение. Чадърът започва от шестотин километра в диаметър и достига 1200 километра в диаметър, а стълбът е висок шестдесет километра.  Тогава се образува и кратерът с диаметър три километра, а върхът е отрязан  със сто и петдесет метра. Мусонните дъждове го напълват – това е езерото Пинатубо (“плодородно място”), което се задълбочава с по един метър на месец в течение на десет години.

Източните ветрове са издухвали облака, чието основно тяло е дълго единадесет хиляди километра, на запад. След осем дни той достига Централна Африка, а цялата Земя обикаля за двадесет и два дни. Озоновата дупка над Южното полукъло се увеличава до безпрецендентен размер, а глобалната температура рязко пада с около половин градус в продължение на две години. Повече от месец Пинатубо изхвърля пепел, но главното огнено представление продължава до 23 часа на петнадесети  юни. Моите млади приятели не са били родени тогава, но други познати очевидци са ми разказвали за разрушителната стихия и за последвалото дълго изриване на пепелта, покрила къщите.

жители на Олонгапо разчистват града от тоновете вулканична пепел (сцена от Градския музей)

Населението е било евакуирано, но въпреки това седемстотин аета  са били погребани под калните лахари заедно с горите, добитъка и домовете на сто хиляди души.

по пътя към върха

Връщам се постепенно в днешния ден – в същата тази Бяла пустиня съм, сред белезникави пясъци и нажежени камъни, като че още неизстинали от онзи ужасен ден. На места сред сипеите стърчат овъглени стволове на дървета, пометени от лавата и лахара и неизгорели напълно. Само отстрани има зеленина, иначе всичко е гладък, безжизнен камънак. Като някакъв непринадлежащ вече към Земята отвъден свят, в който никога няма да се зароди отново живот. Пътят води нагоре, но така постепенно, че почти не се усеща наклонът.  Признавам, че тласкана от нетърпеливо любопитство, крачех неотлъчно зад водача, който се движи равномерно и без следа от умора, и рядко се обръщах назад. Понякога спирах, за да снимам и да пия вода и тогава хвърлях поглед към Полин и Паоло, които виждах надалеч като две смалени фигури. Спирах Ной да ги изчакаме под някой навес. Почивахме и – отново на път, на път! Изнемогваме от жегата. Пътуването е трудно, ето защо обожавам да пътувам.

сюрреалистичен пейзаж

Високо нагоре се издигат замъглените синкави очертания на върха, а отляво и отдясно се мяркат както лесове, така и напълно плешиви склонове.  Магмените скали са бивши реки от разтопен базалт, бликащи и клокочещи. Вървим по грубо напластения пясъчник на дъното на каньона, тук – там прекъсван от натрошен камънак и шисти,  и виждаме няколко хлапета аета, играят си сред камъните като ги редят във вид на крепости, това е тяхното природно лего. Къпали са се в потока, косите им са още мокри. Приветливо се усмихват, говорят ми нещо, снимам се с тях. Тук е техният дом – сред този декор за фантастични филми,  тук растат. По-късно ще вляза и в тяхното село.

Ной води, натоварен с багажа на Полин

деца аета в тяхното царство

Малкият принц в своя замък

техният конструктор е природата

Отзив за “Светлина от Изтока”

За “СВЕТЛИНА ОТ ИЗТОКА” – един светъл пътепис на Наталия Бояджиева, посветен на Китай

КРИСТИНА  МИТЕВА

Как се разказва на роден език за пътуване до далечна страна с много различна и богата култура? Има поне два начина – сухо, с много факти, които правят четенето по-трудно и тромаво, или пък по-емоционално и лично ангажирано, така че човек да види страната през очите на пътешественика, който я описва, сякаш е до него… В книгата си „Светлина от Изтока”, посветена на 3-годишния й престой в Китай, Наталия Бояджиева е по-близо до втория вариант, но в страниците й няма прекалена емоционалност, а една прекрасна умереност, която прави четенето наистина много леко и приятно, и подбужда към размисъл… Езикът й е поетичен, което донякъде навярно се дължи на факта, че авторката е филолог, но това е и дарба – винаги ценна. Акцентът неизменно е един – самият Китай и неговите жители.

Тази книга мислено пренася читателите си далеч от дома и разказва сладкодумно за безбройните чудеса и съкровища на древната китайска култура. Без да идеализира, но и без да омаловажава нищо. Със стремеж да разбере непознатото и с искрената любознателност на дете, което тръгва на училище. А училището е самият живот за хората с отворени сърца и умове, сред които със сигурност е и Наталия. Както казва самата тя: „Най-ценното на пътуването е способността да преживяваш ежедневните неща като за първи път, да бъдеш в позиция, в която почти нищо не ти е познато. Не правихме детайлни предварителни проучвания, особено за най-прочутите места, именно заради свежестта на впечатленията и изненадата на първопроходеца.” И сякаш и ние, читателите, виждаме заедно с нея Великата китайска стена, многобройните статуи на Буда, разпръснати в най-различни храмове, планини и възвишения с изключително поетични имена, разхождаме се с нея и опознаваме градове, крайбрежия, старинни места, модерни музеи и местни хора… Заедно с Наталия научаваме за червените пликове с пари, които се подаряват на близките хора по празници и за червените булчински рокли, защото този цвят е символ на щастие за китайците, за лунния сладкиш, който си приготвят в средата на есента, за винарските райони, които се учат от традициите на напредналите в това отношение страни и вече им съперничат по успехи, за ходенето на плаж нощем…Докосваме се до душата на Китай.

Този пътепис е като приятелски разговор и затова читателя не се замайва от пъстрия калейдоскоп от факти за отдалечената от нас (не само географски) азиатска страна, а я опознава истински. Бих прочела страници, написани по подобен начин, за което и да е място по света, дори за целия свят! Чрез силата на словото човек може да пътува – и във времето, и в пространството, и да се издига над „праха на ежедневието”, в света, който виждат птиците при полет…

Да, светлината се ражда на Изток – факт, който е дал красивото заглавие на тази книга, за която ви разказвам и споделям днес. Но топлотата е това, което свързва хората, където и да се намират по света, в единно човечество. Именно такава топлота има в книгата на Наталия.

    „Всяка страна има тъмно и светло лице. Аз избрах да общувам със светлото. В драматургията има предпочитание към така наречения „лош” герой – смята се, че неговият характер е по-противоречив и развитието му – по-интересно за проследяване. Моят интерес обаче е провокиран много повече от добрия човек – не по-малко дълбок и сложен като душевност. Навсякъде има добри хора и аз вярвам, че са много.”

7 февруари 2017г.