Ф И Л И П И Н И Т Е  42

 

СТОТЕ  ОСТРОВА

(втора част)

 

На самия връх се белее фигурата на свети Йосиф, дърводелеца – съпруга на Дева Мария. Той е покровител на град Аламинос. Скулпторът го е изобразил сложил ръка на рамото на юношата Исус –нежен символ на бащинството.

DSC01473

свети Йосиф – покровителят на Аламинос

Винаги усещам с гърба си втренчения поглед. Дори когато спя. Обръщам се бързо и митичното създание се вкаменява в миг, като че ли само очаква да го загърбя, за да оживее отново. Каменна човекокостенурка, вдъхновена от фолклора, наблюдава отвисоко безкрайната мозайка от острови, както и посетителите – отблизо и съсредоточено. Обичайният обитател на топлите води – морската костенурка – тук  е с напълно човешки израз на широко отворените очи като прафилипинеца, обхванал с поглед цялото море, живота си и бъдещето. Хипнотизиращ поглед. Свръхестествена сила.

DSC01477

водната костенурка с човешки образ

Предците на морските костенурки са еволюирали не като повечето животни, а точно наобратно – от сушата са се преместили във водата преди повече от сто и петдесет милиона години. Те са били свидетели на изчезването на динозаврите.

В миниатюрните вити алеи около скулптурите местно момче полива растенията и усмихнато ни позира за снимка. Цари задушно влажно затишие, обичайно за този сезон. Изведнъж и само за миг аз се пренесох в далечна Варна, на една от прохладните морски алеи и дишах леко – леко, заслушана във виковете на чайките – любими звуци – и  с поглед в различното синьо на морето и небето…

DSC01454

младият градинар

DSC01430

островитяни

Не работи лифтът за надолу, където ни чакат невръстните моряци и Реджиналд; слизаме по стълбите. Хоризонтът се приближава постепенно, докато стигаме до лодката „Марипаз“, а гледната точка към островите се променя много бързо и изглежда като че ли те се приплъзват един зад друг, сменят местата си и танцуват неуловимия хилядагодишен  островитянски танц на живота.

DSC01403

към веригата от острови

Поемаме отново по невидимия воден път, докато стигаме до едно дълбоко място. „Тук можете да се гмуркате“ – обяви тържествено капитанът. Веднага в съзнанието ми изплува сцената от филма „Рим на аристократите“ на Карло Лидзани, в която развеселените богаташи наскачаха дружно от яхтата, без да помислят как ще се качат обратно – нито стълбичка, нито въже бяха предвидили. Края го помните…

„Имате ли стълбичка?“ – беше жизненоважният ми въпрос. Нямат, но ето, юнгата ще ни покаже как да се качим на лодката. И докато мигнем, момчето хвърли тениската си и скочи в морето. После с ловки движения, на които би завидяла и маймуна, и с акробатична гъвкавост се преметна на балансьора и от там скочи в крехката ни лодчица. Спогледахме се с Линда смаяни; не откриваме такива таланти у нас и предпочитаме да тръгнем за гмуркане от брега. Скокът на детето ми напомни за гмуркачите за монети, за които само бях чувала; ще попитам довечера Реджи да ми разкаже. Скоро стигаме до остров Кесон (Quezon), където ще обядваме. В морския резерват може да се види макак, който яде раци, делфинът на Фрейзър, гекони, зелени морски костенурки, прилепи и гризачи.

DSC01505

на остров Кесон

DSC01503

остров Кесон

Слизаме и се оглеждаме в този чист и сияен свят, непроменен от милиони години. Зарейваме погледи в плътната зелена растителност, пронизана от пламнала слънчева светлина и от ярките отрязъци от морето. Кокосовите палми увисват до напевната крайбрежна вълна. През това време нашият юношески екипаж е стоварил храната на една от дървените масички на открито. Не ни викат, чакат сами да решим кога сме огладнели. Обядът е по филипински обилен – риба и ориз, късчета свинско и за десерт – сладък лепкав ориз. В жегата апетитът намалява, а и нямаме търпение да се погмуркаме.

DSC01502

в тази част се гмуркахме

Бял пясък и кристална вода. Морето сменя цветовете – от дрезгаво синьо през кобалт до наситено зелено. Връща се блаженото състояние на очакване на гмуркането от моето юношество. Когато сме под водата, сме напълно безтегловни. Отдолу е все по-дълбокото синьо – цял свят за откриване. Нагазваме и бързо се отпускаме на повърхността, гледайки през маските. Фантастична приказка от цветове, форми и създания, каквито не съм виждала при моите черноморски спускания под вода; в нашето море цветовете на обитателите са по-приглушени. На места коралите са повредени от динамитен риболов и от тайфуните. Но подводният живот е толкова разнообразен – пъстри рибки се стрелкат без страх от всички посоки и святкат с всички багри на небесната дъга, десетки видове корали, цели плантации от водорасли и подводни цветя и най-впечатляващата е една гигантска мида тридактна. На сушата вече се бяхме удивлявали на големината ѝ; там местните често  използват вълнообразната масивна раковина за умивалник или корито. Тропическата мида достига два метра дължина и тегло до петстотин килограма. Използват я и за храна. За гмурците е опасно да не попаднат в нейния черупчест капан, който може да се окаже гибелен, ако не знаете как да се освободите. Ако си носите нож, можете да прережете мускулите – сгъвачи и ще бъдете свободни. Отворените черупки са чувствителни и към най-малките движения на водата и веднага се затварят. За крайбрежните хора обаче тридактната не е мида – убиец. Тя живее в чисти води и лесно се забелязва ярката ѝ раковина – причудливо оцветено дантелено жабо. Опитните гмурци правят вълнообразни движения над черупката и щом тя се захлопне, я завързват с въже и я издърпват на лодката. Или отчупват клонче корал и го докосват до мантията. Чува се хрущене и коралът е строшен от затварящата се порта…

20151211_214055

тридактна на брега

Колекцията от сто двадесет и три острова изисква търпеливо изследване. Корали „слонско ухо“, молюски, оранжеви риби – клоуни, морски дяволи, охлюви и звезди, морски змии – еднакво красиви и причудливи… Ето къде били подводните градини на Нептун. Уникално подводно вълшебство, онемяло от красота. Някои от стотиците риби са така необичайни като че ли са плод на нечия богата фантазия, а не реално съществуващи. Отдолу е все по-дълбокото синьо. Цял свят за откриване. Помня чувството, когато за първи път се гмурнах под вода. Едва изчаках да навърша шестнадесет и се записах във варненския Морски клуб. Цяла зима лекции по водолазен спорт и тренировки в басейна до Южния плаж. Живеех само за тези моменти.  С настървение очаквах лятната практика в морето. Безкрайността. Чистотата и хладината на водата. Красотата на морското дъно пред Калиакра. Подводният танц, в който се впуснахме с инструктора сред рибите и полюшващите се водорасли. Преди четиридесет години открих нов свят. И ето, сега се завръщам отново към него. но в други топли води. Радвам се на хубавата видимост и неусетно се плъзгам под повърхността; не се налага дори да помръдвам краката си – те се влачат след мен и леко вземат завоите. Солта държи тялото, а ръцете, опънати напред, задават посоката като кормило. Някак пропускам покрай съзнанието си естествения за тези ширини страх от акули,  запленена  от този вълшебен безтегловен свят… Спомням си, че трябва да дишам. Вдигам глава и вдъхвам сухия горещ ден. През водната повърхност се процеждат едри капки слънце и тупват леко на плиткото дъно. Сянката ми ги закрива за миг, а други образуват светла пътека пред погледа ми.

Туптенето на сърцето е в ритъма на морските вълни. Това е първият звук, който бебето чува в утробата, сигурно затова се чувствам толкова уютно сред морето.

Аз плувам с тениска върху банския като предпазна мярка срещу изгаряне. Линда обаче не изгаря – тя е родена за слънце. Кожата ѝ има превъзходна защита, която според нея  се дължи на италианските ѝ гени. Жегата добре ѝ понася, дори почти не се поти, както би могло да се очаква от най-светлия северен тип човек. Как иначе би понесла всекидневния десетинакилометров маратон, който си спретва до летището… Познава и други самотни бегачи като нея, поздравяват се по пътя и знаят живота си като членове на едно неписано братство на белите хора, които са избрали да живеят в тропиците.

Белокосата американка участва и в маратоните, които се организират всяка година, като бивша състезателка по триатлон, не заради победата, а заради простата радост да участва и да общува със спортисти от всички континенти. Виждат се веднъж годишно в Субик и имат много да си говорят.

Преди години лекарите препоръчали на Лари горещ климат. Тогава той е бил преподавател по икономика в един университет. Веднага след пенсионирането си двамата с Линда продават апартамента си и с два куфара поемат за Еквадор. Там живеят сред сънародници и създават топли приятелства. Линда дори започва да учи испански. Но домът им бил сред планината и прохладата не се отразявала добре на здравето на Лари. След пет години в Латинска Америка те отново стягат багажа и пристигат тук, в Субик. Тук вече е достатъчно горещо и те мислят да останат завинаги.

Линда намира малък хотел с добра охрана в Свободната зона и заживяват безгрижно, но доста самотно и изолирано като упорито се дистанцират от своите.  „Канят ни американци на вечери, но скоро се отказахме да се събираме с тях. Те идват със спътниците си – млади филипинки, които могат да им бъдат внучки и които не разговарят изобщо. По-добре сами, отколкото със скучна компания.“

А общата ни страст  е страстта към четенето – жаждата към книгата се разлива в нея като слънчевата топлина. Изборът в книжарниците не е голям, затова Линда най-ревностно следи малките импровизирани библиотеки, които са си устроили американците в два – три ресторанта в района. Оставяш своя книга и вземаш чужда, след прочита я връщаш. Сега се сещам, че пропуснах да я заведа и в Градската библиотека, нещо като барака, пълна с книги и със следи от последното наводнение по стените.

Колкото и да се старая да разбирам онези, които имат други корени, всеки се идентифицира с културата, с която е израснал. Общи са нашите европейски корени, предпочитания, обичаи, страсти и система от ценности, която ни принадлежи. Имаме обща литература, общи живопис и музика, философия и наука, технически прогрес, мода, една и съща представа за живота и човешките отношения, за красотата, доброто и злото. Дори обредите ни за сватби и погребения са общи. Обитаваме единно културно пространство.

Колко много общи неща в нашето юношество и младост – слушали сме една и съща музика, писали сме писма до непознато другарче с детски ентусиазъм… Филипинските ни връстнички не са и чували за писмовно приятелство, нито познават рок музиката, с която сме израсли и която аз мислех за световна… Приятелството ми с Линда е глътка свеж въздух сред задухата на тропика. То не е битово, по-скоро е творческо и изследователско и минава през годините. Изтощението, породено от горещината, се изпарява в бездънните сини езера на лицето ѝ.

Вярвам, че ако двама души имат душевна връзка, то няма значение какво правят, кои са и къде живеят, няма никакви граници и бариери между тях. Колкото повече пътувам, толкова повече разбирам, че  хората си приличаме. Всички ние преминаваме през предателства, раздели, смирение и любов.

 

Плуваме и се гмуркаме щастливо сред хипнотичната красота на рифовете, никой не брои часовете, не бързаме за никъде. На това място ми поникват крила и аз се рея леко над стадото острови… Денят е толкова прекрасен, че ако можехме да отхапем от него, би имал вкус на млад кокос.Не се чува птича песен. Долавя се само жуженето на жегата. Далеч от френетичния метрополис душата си почива.

DSC01507

Детският остров

На един хвърлей е Детският остров, наречен така заради плитчините, в които децата цамбуркат безопасно. Срещу малкия кей, където приставаме, ни посреща плакат с  нарисувана непозната риба и надпис:   „Скъпо дете,

Как си? Надявам се, че си добре.

Нещата в последно време са много трудни за мен. Моите роднини и аз чувстваме, че ни приемат за даденост. Ние прекарваме дните си като ядем водорасли и поддържаме рифовете здрави и живи. Наричат ни герои на новото време, но защо продължават да ни ловят? Кой ще се грижи за кораловите рифове?

Все още има надежда.

Не купувай и не яж риба, която изглежда като мен и разкажи за нашата борба за живот. Не искам да стана само безименно лице от миналото.

Хайверът на рибата папагал“

DSC01510

обръщението на рибата – папагал

Тропическата риба с характерна уста като клюн на папагал има наистина важна роля – като дъвче интензивно мъртвите корали, покрити с водорасли, тя ги пази чисти. Така необичайното ѝ меню поддържа доброто състояние на рифа. Там, където липсват риби – папагали, водораслите и морската трева бързо покриват кораловите огърлици на морското дъно. Освен това, стривайки корали на фин пясък, тя е и един от източниците на материал за плажовете. След като погълне строшен корал, рибата папагал извлича малки частици храна и после изхвърля останалото под формата на пясък. Така годишно произвежда около сто килограма пясък. Ако видите тази малка каменоломна и чуете как хруска корал, едва ли някога бихте забравили това изживяване.

DSC01523

тунелът на остров Маркос

Водени от Редж, минаваме през един тунел, прокопан в средата на  остров Маркос и излизаме на скрита от погледа бамбукова конструкция – кей. Върху нея са закрепени четири дървени бунгала за любителите на усамотението и екзотиката. Няма туристи и момчето от барчето се е унесло в следобедна дрямка на една пейка. Салът, с който лови риба, се полюшва също сънливо.

DSC01531

терасата

DSC01533

следобеден сън

DSC01538

с бамбук върху скалата

DSC01539

бамбукова конструкция

Завръщаме се на брега в момента, в който слънцето целува морето. В глъбините на тихия залив се люлеят водорасли, а рибата папагал се готви за сън като отделя защитна слуз, която я обгръща като прозрачна нощница. По линията на прибоя клоните докосват прозрачната вода. Нощта се сгромолясва и стоте острова потъват в мрак.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s