ФИЛИПИНИТЕ 41

СТОТЕ  ОСТРОВА

 

Вчера Линда навърши седемдесет. А аз не бях при нея. Гледам снимките от буйното празнуване цяла седмица с други хора и ми става мъчно. Липсва ми.

Повече от година двете с Линда обитавахме тази земя, наречена чуждост, където не те оставят да забравиш, че си гост. Говорим си със свободния маниер на хора, живели в различни страни и принадлежащи към рода на пътешествениците.

Обичаме да се пошляем из Крайбрежната алея на Свободната зона – пусто през деня и единствено място за разходки след залез – преди това няма как да се отпуснеш в устата на пещ. Ах, как ми липсва Морската със старите дървета, цветята и прохладните алеи със свежи милувки на бриз… Виждам помахващите дървета тъй ясно, сякаш съм наистина сред тях. Лятото е най-хубавият сезон, ако живееш в Европа. Свързваме го с безгрижие, свобода и пътуващ цирк и си знаем, че всичко красиво и магическо се случва между юни и август. Ако обаче въздухът лъха на лято през цялата година, не можеш да кажеш нито „Здравей!“, нито „Сбогом, лято!“ и трябва да оцеляваш като в горещо желе, вече не ти изглежда толкова романтично…

– Линда, заминаваме за Стоте острова! – обявих тържествено.

– Как реши това? – полюбопитства тя.

– От една година мечтая за това място и си мечтая да го видя. Винсент ми разказа за него и ме запали да отида. Ще пътуваме с лодка от остров на остров, ще обядваме някъде насред морето и ще се гмуркаме сред рифовете, където ни хареса!

Линда изглеждаше поразена от моя възторг. Възможно ли е и тя – затворничка от три години, да се порадва на това вълшебство…

Единственият проблем, който стоеше пред нас, беше да си изберем шофьор на такси, който да ни закара до Националния парк. Шофьори много, цяло тесте с визитки се е разляло на бюрото ми; но трябва да е доверен човек, за да ни пази. Във Филипините има от какво. Особено за две жени, при това открояващи се отдалеч като добра мишена. Бях се наслушала на истории за нападения над автобуси и коли – и денем, и нощем. Така един ден изхвърлих любимата си чанта, срязана от местни крадли в търсене на пари.

– Това може да бъде само Реджи – предложи уверено белокосата ми приятелка. – Познавам и жена му, и децата му. А преди е работил в спецчастите.

Едва при такава внушителна кандидатура Стани се успокои за моето пътуване.

Очаквахме с голяма радост предстоящите мигове на щастие, а щастието се състои и в самото очакване.

– Реджи, Реджи, спри колата! Виждаш ли тази зелена къща, искам да я снимам.

домът на Рамон Магсайсай в град Кастилиос

Снажният пилипино (така местните изговарят „филипино“)  чевръсто отби и спря в центъра на Кастилиос („Замъци“ на испански). Оказа се къщата на  Рамон дел Фиеро Магсайсай – седмият президент на Филипините, ръководил страната от 1953 до смъртта си през 1957. Както е по традиция, средното име е фамилията на майката, а последното е бащината му фамилия. Неговото управление е наричано „Златните години“, когато е процъфтявала индустрията и търговията. Бил е  идол на народа. Името му ми е познато – главната улица в Олонгапо се казва така.

Реджиналд и Линда

Наснимах набързо и с наслада се гмурнах обратно в нажежената отвън, но хладна отвътре  кола. Посрещна ме лазурният усмихнат поглед на Линда; тя знае колко са важни тези снимки за мен и от сърце се радва на моя улов. Има хора с душа, дълбока като океан и когато срещнеш такъв човек, трябва да се потопиш в океана и да гребеш от тази вселена. Тя е естествена по начин, по който могат да бъдат само интелигентните хора. Непринудеността винаги ме очарова.

Моята американска приятелка е работила в център по нетрадиционна медицина, акупунктура и китайски масаж – науки на хилядолетия. Едновременно с  това тя е и състезателка по триатлон, участва и сега в маратони, продължава с йога и зумба. Тежкият климат се е опитал да изцеди живеца от нея, но напразно. Линда сияе лъчезарно и когато става преди изгрев, за да поеме ежедневния си маратон до летище Кларк, и следобед, когато сядаме понякога в „Кофи бийн“ на кафе. Вдъхновен интерес към всичко, заразителен ентусиазъм.  Около нея все още витае аурата на неукротена  младост и създава атмосфера на уверено и бодро очакване.  Никога не задава въпроса: „Какъв е смисълът от това?“, не се интересува особено от тази част. Всичко има смисъл, ако се прави за достойна кауза и защото го изисква природата на истинския човек.  А очите ѝ – ясни, сини и искрени, с израз, който преминава бързо от искряща радост към замислена меланхолия, когато тъгува по родния край. Който запазва способността да вижда красотата, никога не остарява.

Грижи се всеотдайно за Лари, който определено вече не може без нейната помощ. За нашето тридневно пътуване тя намери доверен човек, който да му помага.

 

Крайната ни цел е град Аламинос, кръстен на името на Хуан Аламинос,  бивш генерален губернатор на Филипините. Националният парк Стоте острова се простира край брега на барангай Лукап, част от Аламинос в провинция Пангасинан. От Субик е на има – няма двеста километра. Вървят и автобуси до там, но от автобуса няма как да слезеш за снимки.

едно от устията

Изскачах  няколко пъти да снимам живописни устия и естуари на реки, вливащи се в Южнокитайско море (филипинците никога няма да го нарекат така, те си имат стар нерешен спор с Китай и още три страни за островите Спартли и Парасел, където са се спотаили огромни залежи от нефт и природен газ. Собствеността върху островите означава и контрол над корабоплаването, права за риболов и туризъм в тази оживена област от световния океан.  Върху карти, купени в Олонгапо, това море е отбелязано като Западнофилипинско море, а край северната част на острова се нарича дори Лузонско море. Така го назовават само пиной. И другаде по света съседни народи наричат общи географски обекти с различни имена – Ламанша  за британците е English Channel).

някои устия са пресъхнали на места

В края на ноември – средата на сухия период  – довлечените до устията наноси се белеят като малки пустини сред оскъдната вода. Релефът е низинен, реките текат бавно, често излизат от руслото и заливат съседните земи. Но сега  ленивите мътнобежови води с ярки слънчеви отблясъци  на река Кабанган, край която поспираме, са разпокъсани на ръкави и островчета, по които крачат замислено големи бели чапли и лопатарки.

прилича на сняг, а е безводие

По крайбрежието се редуват зелената пелерина на джунглата, заливи и устия, оризови поля с карабао сред тях, малки градчета от двете страни на главната улица, която прелива в извънградско шосе… Прелитат покрай нас, почти могат да се пипнат с ръка.

оризови полета

Някъде хората са запалили сухите пожълтели треви, като изпреварват самозапалването им.  Контролираният огън няма да доведе до пожари. Кокосови палми увисват до напевната крайбрежна вълна и блестят на златната светлина на залеза. Както често се случва с красивите и екзотични  места, най-големият капитал на Филипините е разкошната природа. Очите ми се наслаждават на щедрата гледка на необикновената красота на света; измъчва ме само мисълта, че Стани не е с мен, за да споделя възторга си.

рибарско село

царевица се суши край пътя

на сянка под дървото

По време на пътуването се бяхме потопили в гледката и повечето време мълчахме, но ние с Линда бяхме вече толкова привикнали една с друга, че не изпитвахме никаква неловкост при настъпилата тишина. При сродните души, а и всяка доживотна връзка с друг човек, целта е двамата да израснат, да се развият и да си помагат в това. Леко се другарува с човек, който поддържа в себе си вътрешно чувство на радост,  очарование от живота и мъдростта да разбира хората.

през дъждовния период тук се леят буйни води

В ранния следобед навлизаме в Аламинос, движението се сгъстява, а на едно кръстовище изненадващо един регулировчик танцува страстно. Изпълнението му е толкова колоритно и артистично, че забравяме за какво е поставен сред автомобилното пълноводие този човек. Не изглежда, че скоро ще се измори. Впечатлени сме само ние двете, за Редж тази жизнерадостна демонстрация е нещо обичайно.

типична филипинска уличка

Скоро преминаваме през входа на националния парк. Край плажа се вижда фарът с витата стълба, пропълзяваме по крайбрежната алея в търсене на място за нощувка. Редж подминава няколко малки хотелчета и спира пред  „Island Tropic“. Сутрешната жега вече се е впила в стените му.  На първия етаж има няколко стаи, а на терасата на втория е ресторантът. Горчива изненада – места няма… Странно, извън сезона сме, как всичко е заето.

Ако сте поживели поне една година във Филипините, вече сте свикнали да не вярвате на всичко, което ви казват. Поразходихме се наоколо да мине малко време, върнахме се отново и този път получихме очаквания отговор – има стая за нас! Нещо повече – имаше няколко празни стаи… Настанихме се и излязохме да изследваме околността в краткия промеждутък до мрака. Всъщност крайбрежните хотели са пусти. Стори ни се странен търговски трик да ни отпращат в началото, а може би е просто филипинското безгрижие и безразличие, с  което полека – лека бяхме започнали да свикваме.

фарът на Стоте острова

Фарът привлече вниманието ни, надявах се да направя хубави снимки от върха му, но витата външна стълба бе затворена с преграда, нямаше как да се качим. Сатенено зелените палми се поклащат леко от нежния бриз. Помотахме се из малкия сувенирен базар, купихме си тениски с надпис „ Hundred Islands“ и се върнахме навреме за залеза. Всеки залез е различен, но този ни потопи в себе си. Пожарът от кръв и злато беше залял целия хоризонт и светът бе замрял, за да изпрати слънцето.  Наслаждавахме  се на великолепието на отминаващия ден от покрива на хотела; лицето на Линда сияеше по детски радостно, то винаги е озарено.

изпращане на слънцето

Много скоро единствените светлинки, които останаха наоколо, идваха от фенерите на закотвените джонки и се чупеха в черните води. Блещукания от островите очертаваха малките късове суша.

Голямата екскурзия из островите бе предвидена за втория ден. Сън не спах от нетърпение. Прозорците на стаята останаха затворени, тъй като сме на първия етаж, а това е опасно. Оставихме включен климатикът цяла нощ, за да можем да спим в жегата.

край брега

Златната светлина на ранната утрин.   Закусихме обичайната филипинска закуска – печена риба с бял ориз. Поръчахме си и храна за обяд и зачакахме капитана на лодката, с която ще обикаляме из островите. Тук часовникът е масово пренебрегван, уговорките стават някак на магия. Никой не се сърди за закъснения, защото никой и не идва навреме.

След неопределено дълго и уморително за непривикналия европеец чакане Реджи обяви, че лодката (bangka на тагалог) е готова, храната – натоварена и ни чакат на кея. Нарамваме раниците и слизаме до лодка – паяк, както аз я наричам заради балансьорите, които ѝ придават насекомообразен вид. „Марипаз“ е странното ѝ име  (може би е случайна аналогията с „Марипоза“  – корабът, който отнася Мартин Идън в последния му път; на испански означава пеперуда), а екипажът се състои от две момчета на ученическа възраст.

нашата “Марипаз”

Капитанът е на четиринайсет, но вместо да е в класната стая, си изкарва прехраната в туризма. Слабичкото филипинче с правилни черти е мълчаливо, не общува с нас, почти не ни забелязва. И не мисли да си говори с нас – същества от друг свят, които се въртят в различна орбита, без допирни точки с неговата. Помощникът му е само на девет, с по детски пухкаво лице, но вече се труди – нещо, което за него се разбира от само себе си. Съвсем не е изключение, щастливци са връстниците им, които могат да ходят на училище. С уверени, привични движения, отработени  като че ли с години, детето забива пръта в дъното, оттласква лодката от брега и тя се плъзва в пълно мълчание по дълбокия залив без нито една вълничка. Нереално движение. Същата гледка изплува в съзнанието ми, този път от Уджън, в Китай. Само че там работата се вършеше от възрастни моряци.

капитанът и юнгата

Брегът е моето щастливо място. Тук се чувствам у дома.

Вълшебно е времето, когато се събужда денят. Благословени тихи мигове на топлина, благодат и обещания за новия ден.

пътека от лъчи до островите

Скоро пред нас се разстла сюрреалистичен пейзаж – заизникваха един по един гъбовидни острови, образувани по морското дъно преди два милиона години. Еднаквата им форма се дължи на последователното и равномерно натрупване на древни корали и мидени черупки. Когато водата се оттегля, те изплуват на повърхността. Подобни формирования има и другаде в страната – това са Шоколадовите хълмове на Бохол, 1268 на брой и високи около петдесет метра.

танцът на островите

В пазвите на островите – хълмове се крият прозрачни изпарения, които се стелят на струйки в безветрието. Очарованието на Стоте острова е много силно, за да откъснеш очи от гледката. Острови, рифове, плитчини и лагуни. Това е някаква душевна алхимия, загадъчно неуловима и дълбоко проникновена – тайнствено лъчение на духа, примамващо, ласкаво и смирено, и изключително властно.

основата е подкопана от теченията и вълните

Ръката ми, потопена в топлата мека вода, прави бразда. Грамадите, прилични на гърбове на фантастични животни, постепенно се разливат в острови, подкопани в основата си от прибоя и теченията, и прорязали гладката водна повърхност. Плитчините около тях личат само по безцветната вода. Тук няма чайки, които да се плъзгат из търкалящата се по брега мъглица.  Все така безмълвно приближаваме до Губернаторския остров. Същи Робинзоновци, слизаме от плоскодънната лодка и поемаме по каменните стъпала нагоре. Непознати дървета извиват змиевидно клони от двете ни страни.

по пътя към върха

Изкачването е дълго, но чудният пейзаж от високо ни прехласва. Въртя се ненаситно във всички посоки и снимам различни райски красоти. Омаята на гледката се допълва от разтопеното олово на слънцето, разлято по безкрайната морска синева. Зелено и синьо във всички нюанси. И простор, простор…

на върха

чудовища на припек

Докъдето ти поглед стига – ята острови с гърбици от буйна растителност се реят и танцуват  по гладката повърхност. Защитени от големите вълни чрез коралови рифове, плажовете са безкрайно романтични.  Щедрата тропическа природа е разпръснала божествени красоти из цялата страна, но тук е сигурно филипинският рай.