НА СБОГУВАНЕ
В момента, в който си тръгнах и се върнах към „действителността“, всичко ми се струваше толкова нереално, че чак се питах била ли съм там изобщо. Истинските неща в живота са твърде малко, а моментите на щастие минават толкова бързо. Чувствах се богата на приятелство, съпричастност и обич.
залез над залива
Здрачът току-що бе започнал да се спуска, когато мракът връхлетя изневиделица, издуха го и се възцари надменно. Нощта в тропиците не е катраненочерна, а по-скоро виолетова, като теменуга. Уличните лампи придаваха на околните дървета и клони най-причудливи форми. Реджи е мъж едър, стабилен и спокоен като индианците на студио „Дефа“, с височина и релеф, необичайни за филипинец. Ненатрапчив и почти невидим, ако не го попитаме нещо, няма и да проговори. Седнали сме тримата на вечеря на брега на морето. През нощта въздухът омеква и може да се диша. Нажеженият бряг морно запалва един след друг прозорците на кафетата и хотелите. Жегата е убийствена, искам да прекарам деня накисната в морето…
залив като езеро
Нощем, когато морето е тихо и в черното небе блестят звезди, имате вълшебното усещане, че се носите из космоса… Така се носихме и ние. А по небето заедно с нас скиташе и пълната луна, която нежно заливаше водната шир. Спомени и мечти приемаха форма, багра и сияние, а въображението ги превръщаше в нещо чувствено и приказно. Думите са красиви, но в този полет на духа не са необходими.
Изведнъж земята под краката ни започна да се издига и потъва като при морско вълнение. Под целия Тихи океан се намира гигантска тектонична плоча, останалите плочи се удрят, отблъскват или трият в нея. Затова и по нейните граници има толкова много вулкани. Този район се нарича Огненият кръг, а ние имаме късмета да живеем на западния му ръб. За две години свикнахме с честото надигане на земната кора, със змиевидното нагъване и пропадане на пода. Силните движения на плъзгащите се плочи образуват при нас приятна люлка, но някъде другаде може би причиняват разрушения. И това е част от филипинския живот.
Сервитьорите в ресторанта запазиха спокойствие, сякаш нищо не се е случило. Лунното море блести като че ли звездната светлина извира от него. В тази сияйна нощ имаше нещо толкова магично и духовно. Поезията на природата…Продължихме и ние нашия разговор, но не така поетичен. Не знам какво искат хората, но виждам от какво имат нужда. А децата със сигурност имат нужда от образование; повече от два милиона възрастни филипинци са напълно неграмотни. Учителската ми душа се свива при мисълта за двете деца, които управляваха нашата лодка, вместо да са на училище.
двете с Линда
Питам Редж да ми разкаже за гмуркачите за монети; бях чувала за тази жестока практика, но исках да науча повече. Нашият шофьор започна разказа си почти гордо и напълно сериозно – как блестели на слънцето като рибки мокрите тела на децата, когато скачат в морето след поредната подхвърлена монета; но като ме погледна, смени тона си на по-смирен и съчувствен.
кану бангка
Гмуркането за монети е станало част от живота на някои етнически групи като Badjaos. Превърнало се е в професия, в средство за изкарване на прехраната и в Индонезия, и в други азиатски страни наоколо. Децата имат неотменимото право да играят ида се учат, но суровата реалност им диктува друго.
Badjaos е етническа група, която се е приспособила към живота в морето. „Морски цигани“ наричат тези бедни семейства, живеещи в крайбрежните райони.
Уникална атракция. Момчета и момичета се гмуркат за монети преди фериботът да напусне пристанището. Юношите скачат от техните лодки бангка във водата, за да извадят дребните пари, хвърлени от пътниците; конкурират се помежду си в събирането им, а това не е лесна работа. За туристите това е вид жестоко забавление като се имат предвид акулите и отровните медузи, от които гъмжат топлите морето. Но за децата това е начин да изкарват прехраната си – своята и на семействата си.
Клекнал и прегърбен на единия край на разпадащото се кану с балансьори, за да не се обръща при всяко залюляване, той чака монетите да разрежат водната повърхност. Сребристите късчета метал блестят в прозрачната вода и не падат твърде бързо на дъното, така че той лесно стига до тях. И другите деца работят това по цял ден, очите им са зачервени и пръстите – набръчкани. Струйки вода се стичат по бронзовите им тела. Те си вземат глътка въздух, кацнали умело на ръба на лодката, потрепервайки от хладния бриз. Явно много са хората, щастливи от такъв спектакъл. Но кой е хвърлил първата монета? Как тези деца са разбрали, че е по-лесно да просят и да се гмуркат, отколкото да ловят риба? Кога някой глупак е решил, че е по-забавно да се хвърлят монети във водата, пълна с акули, отколкото да им ги подаде в ръцете… Веднъж започнал, този унизителен цикъл ще отиде дълго време. За голяма радост на тълпата.
„Но те имат нужда от тези пари!“ – възкликна Арнел, когато се възмутих от този „обичай“, без да помисли, че на децата може да се помогне по друг начин, без да се рискува животът им…
В обществата с ниско образование се раждат много деца. В резултат от това се разширява разломът между по-добре и по-зле образованите части на човечеството. Така днес са важни не разликите между Изтока и Запада, а между образованите и необразованите общества.
музика
Всеки, когото срещам, води тежка битка, когато животът се смрачи – и двойката крадли, притиснали ме от двете страни като в сандвич, докато разпарят чантата ми; и червисаните мъже, които срещам навсякъде, заменили живота си за нечий друг… И скритите в тъмната крайпътна джунгла хора, които хвърлят камъни и трошат стъклата на минаващите автобуси ей така, за забавление…И наемните убийци на журналисти, издирвани от полицията, но така и неоткрити. Дивите и необуздани ловци на глави там, високо в Кордилера… И една жена на средна възраст, която тренира до изнемога във фитнеса, за да отговори на очакванията на японския си спонсор. Този народ нарича дори кръстниците си спонсори. Натрапчив е стремежът към натрупване на капитали, но не и на етика и морал.
Дали ще загубят своята идентичност… Това е проблем, пред който целият свят е изправен.
Неистова жалост изпитвам към филипинските Пепеляшки, които стават „булки по пощата“ на относително заможни младоженци от Япония, Корея и САЩ. Днес правителството официално е забранило тази схема, но сватбените брокери знаят как да заобиколят закона. В Азия се е зародил нов обичай – жителите на развитите страни вече не търсят половинките си сред своите сънароднички; за идеалната съпруга те се обръщат по-често към Виетнам и Филипините. Сметката им е проста – щом страната е бедна, то и невестата ще е бедна, а това значи, че мечтае да се омъжи за обезпечен мъж и ще му бъде добра жена. Човек, чиито средства стигат едва за издръжка на котка, за девойка от бедна страна е истински цар. Седемдесет процента от сключените бракове са с чужденци. Заветна мечта за повечето момичета. Мечта, изпълнена с обещания и наслада, гаранция за бъдещето, за удобството и сигурността. Децата, които не са обичани, стават възрастни, които не могат да обичат.
Сред зловещите спомени се блъска и един, настоява да разкажа и за него. Кими държеше много да ми покаже изоставената военна болница в Кларк (най-голямата американска авиобаза в чужбина), Пампанга, недалеч от Ангелес. Мазето ѝ е било морга за телата на убитите във Виетнамската война американци, преди да ги изпратят на роднините им. Не влязохме, околността е обрасла с непристъпна джунгла. Но сивата полуразрушена триетажна сграда вече е посетена от американски ловци на духове, които са излъчили лова в телевизионно шоу в САЩ. За търсачите на силни усещания има няколко реномирани зони за призрачни обиколки по света – една от тях е тук.
изоставената военна болница
Друга странност, но значително по-ведра и забавна, е образуването на мексиканска вълна от чакащите за билети на автогарата. Те седят на десетки редове седалки и щом мястото пред гишето се освободи, всеки става и се премества с една седалка наляво и така – два – три часа, докато му дойде редът. Ким остана да се вълнува по мексикански, а аз се отправих да търся храна за дългото чакане. Голям народ, милиони пътуват по всяко време…
Опознах хора от различни слоеве на обществото. Богаташите Глория и Цезар Падриго, кмета Ролен Паулино, който сложи край на династията Гордън, властвала в града четвърт век, със светли обещания и „не“ на корупцията, както говорят всички кметове по света… Пакостливата камериерка Джина в хотела ни, която с радост и с угодническа усмивка повреди лаптопа ми и ми създаде рой проблеми неизвестно защо. Речовития Джей Ти, който ми разказа за вярванията на филипинците. Женско тяло и гръден басов мъжки глас, успя да ме шокира – Беа, призракът на Франкенщайн. Безбройните хлъзгави обещания за какво ли не, дадени с леко сърце и никога неизпълнявани. Безразличието към книгите и омразата към белите.
продават се петли за бой – на стария пазар в Олонгапо
Чистосърдечният Марвин, с усмивка на уста и с умиление ми разказва за родната Пампанга. „Нашият живот е прост, госпожо, но ние сме щастливи, когато се събираме цялото семейство по празници.“ Обърнах му внимание на красивото момиче от рецепцията, чиято хубост бе съчетана с рядко срещан душевен финес. Тя обаче отхвърляше опитите му за ухажване, докато не поговорих с нея колко стойностен и добър човек е Марвин, да не го пренебрегва. Скоро след това двамата бяха вече сгодени, а сигурно вече – и щастливо женени…
Загрижена за запазване на многообразието на човеците по света, Организацията на обединените нации е обявила девети август за Международен ден на коренното население. Филипинското правителство отива още по-далеч като лицемерно прогласява целия октомври за Месец на националното коренно население. Малцинствата днес са останки от първите заселници, доплавали с лодки еднодръвки преди хиляди години. Чистосърдечните и по детски наивни аета. Те са доведени до маргинализация чрез хитроумни държавни механизми, които позволяват да се задълбочи тяхното подчинено положение.
идоли на аета
И тази невъобразима пъстрота и нееднородност на обществото, която се хвърля в очи… По време на колонизацията на островите стотици хиляди американци се заселват трайно тук – най-често военни, пенсионери и мисионери. По време на Голямата американска имиграция са се родили повече от един милион метиси в поробената страна. По-голямата част от чернокожите филипинци са деца на военни с афро – американски произход. Триъгълникът Ангелес – Манила – Олонгапо съдържа най-високата концентрация на американо – афро – латино – азиатци на земното кълбо.
продавач на метли в Ангелес
За мен достойни за възхита са тези, които даже в нечовешки условия успяват да запазят човешкото си достойнство. Планинците ифугао с техните хилядолетни оризови тераси – второ небе на земята, с техния талант и творческо въображение в тъкането и дърворезбата, скромни и горди, останали непокорени от никого. Дори летящите ковчези на Сагада, закачени високо по скалите, почти на небето, са знак за свобода. И тези непоколебими морални устои. През целия живот човешкото сърце копнее за красотата.
идоли на ифугао
Тръгваме на другия ден към нашия резерват за бели и корейци, наричан иронично Свободна зона. Самата невъзможност да излизаш, когато си искаш – денем заради жегата, нощем заради престъпността – превръща душата ти в затворник. Затова и закопнях да пътешествам. Ние сме на тази земя, за да променяме себе си, да разширяваме кръгозора си. Вярвам, че колкото повече получаваш, толкова повече трябва да връщаш на света. Пътувам – значи трябва да разказвам за това.
Пътуванията ви променят. Докато преминавате през този живот, този свят, променяте нещата съвсем леко, оставяте следа след себе си, дори и да е малка. А в замяна животът и пътуванията ви белязват. През повечето време тези следи върху тялото или сърцето ви са прекрасни. Често обаче носят болка…
воден варан; градинарят го върза, за да го продаде на пазара
Познат грохот отеква из тревистите равнини. Началото на дъждовния период е. Две години преживях с чадър в ръка – заради дъжда и заради слънцето. Дъждът тук не е мрачен и тягостен, а прошарен със слънце. Топих перото си в тези светли водни струи – блестящи опашки на хвърчила – и разказвах за далечната и необикновена страна.
филипински сладководен крокодил
чадърест какаду
колония прилепи – летящи лисици
Красотата на природата, видяна и споделена с приятелите. С Полин и Паоло, Ан, Джеки и Линда, и, разбира се, със Стани. Добротата на приятелите. От тогава не съм ги виждала. Това беше като сбогуване с една голяма част от мен самата. Завинаги. Само когато се отдалечиш от планината, можеш да видиш истинския ѝ облик. Така е и с приятелите. Липсват ми много.
Всяко нещо има своя залез и своя край, само нощта завършва с изгрев. Утринният вятър бърчи водата и шепне в листата на манговите дървета, а малките вълни припряно се бият о брега. Мимолетната роса рано сутрин стремглаво поема към небето. Въздухът, светлината, вятърът, морето, палмите, облаците, уханията, пясъкът и звуците на това място бяха огромен божествен подарък за нас с Линда и ние напълно го осъзнавахме. Стоте острова са уникални и такива са дните и нощите им.
Морето е мистика. Както и небето. На този бряг го осъзнах.
Хиляди картини се огледаха в очите и сърцето ми, хиляди останаха неоткрити. Бих се върнала заради тях и заради приятелите си – да ги прегърна отново.
Наталия БОЯДЖИЕВА