Ф И Л И П И Н И Т Е  42

 

СТОТЕ  ОСТРОВА

(втора част)

 

На самия връх се белее фигурата на свети Йосиф, дърводелеца – съпруга на Дева Мария. Той е покровител на град Аламинос. Скулпторът го е изобразил сложил ръка на рамото на юношата Исус –нежен символ на бащинството.

DSC01473

свети Йосиф – покровителят на Аламинос

Винаги усещам с гърба си втренчения поглед. Дори когато спя. Обръщам се бързо и митичното създание се вкаменява в миг, като че ли само очаква да го загърбя, за да оживее отново. Каменна човекокостенурка, вдъхновена от фолклора, наблюдава отвисоко безкрайната мозайка от острови, както и посетителите – отблизо и съсредоточено. Обичайният обитател на топлите води – морската костенурка – тук  е с напълно човешки израз на широко отворените очи като прафилипинеца, обхванал с поглед цялото море, живота си и бъдещето. Хипнотизиращ поглед. Свръхестествена сила.

DSC01477

водната костенурка с човешки образ

Предците на морските костенурки са еволюирали не като повечето животни, а точно наобратно – от сушата са се преместили във водата преди повече от сто и петдесет милиона години. Те са били свидетели на изчезването на динозаврите.

В миниатюрните вити алеи около скулптурите местно момче полива растенията и усмихнато ни позира за снимка. Цари задушно влажно затишие, обичайно за този сезон. Изведнъж и само за миг аз се пренесох в далечна Варна, на една от прохладните морски алеи и дишах леко – леко, заслушана във виковете на чайките – любими звуци – и  с поглед в различното синьо на морето и небето…

DSC01454

младият градинар

DSC01430

островитяни

Не работи лифтът за надолу, където ни чакат невръстните моряци и Реджиналд; слизаме по стълбите. Хоризонтът се приближава постепенно, докато стигаме до лодката „Марипаз“, а гледната точка към островите се променя много бързо и изглежда като че ли те се приплъзват един зад друг, сменят местата си и танцуват неуловимия хилядагодишен  островитянски танц на живота.

DSC01403

към веригата от острови

Поемаме отново по невидимия воден път, докато стигаме до едно дълбоко място. „Тук можете да се гмуркате“ – обяви тържествено капитанът. Веднага в съзнанието ми изплува сцената от филма „Рим на аристократите“ на Карло Лидзани, в която развеселените богаташи наскачаха дружно от яхтата, без да помислят как ще се качат обратно – нито стълбичка, нито въже бяха предвидили. Края го помните…

„Имате ли стълбичка?“ – беше жизненоважният ми въпрос. Нямат, но ето, юнгата ще ни покаже как да се качим на лодката. И докато мигнем, момчето хвърли тениската си и скочи в морето. После с ловки движения, на които би завидяла и маймуна, и с акробатична гъвкавост се преметна на балансьора и от там скочи в крехката ни лодчица. Спогледахме се с Линда смаяни; не откриваме такива таланти у нас и предпочитаме да тръгнем за гмуркане от брега. Скокът на детето ми напомни за гмуркачите за монети, за които само бях чувала; ще попитам довечера Реджи да ми разкаже. Скоро стигаме до остров Кесон (Quezon), където ще обядваме. В морския резерват може да се види макак, който яде раци, делфинът на Фрейзър, гекони, зелени морски костенурки, прилепи и гризачи.

DSC01505

на остров Кесон

DSC01503

остров Кесон

Слизаме и се оглеждаме в този чист и сияен свят, непроменен от милиони години. Зарейваме погледи в плътната зелена растителност, пронизана от пламнала слънчева светлина и от ярките отрязъци от морето. Кокосовите палми увисват до напевната крайбрежна вълна. През това време нашият юношески екипаж е стоварил храната на една от дървените масички на открито. Не ни викат, чакат сами да решим кога сме огладнели. Обядът е по филипински обилен – риба и ориз, късчета свинско и за десерт – сладък лепкав ориз. В жегата апетитът намалява, а и нямаме търпение да се погмуркаме.

DSC01502

в тази част се гмуркахме

Бял пясък и кристална вода. Морето сменя цветовете – от дрезгаво синьо през кобалт до наситено зелено. Връща се блаженото състояние на очакване на гмуркането от моето юношество. Когато сме под водата, сме напълно безтегловни. Отдолу е все по-дълбокото синьо – цял свят за откриване. Нагазваме и бързо се отпускаме на повърхността, гледайки през маските. Фантастична приказка от цветове, форми и създания, каквито не съм виждала при моите черноморски спускания под вода; в нашето море цветовете на обитателите са по-приглушени. На места коралите са повредени от динамитен риболов и от тайфуните. Но подводният живот е толкова разнообразен – пъстри рибки се стрелкат без страх от всички посоки и святкат с всички багри на небесната дъга, десетки видове корали, цели плантации от водорасли и подводни цветя и най-впечатляващата е една гигантска мида тридактна. На сушата вече се бяхме удивлявали на големината ѝ; там местните често  използват вълнообразната масивна раковина за умивалник или корито. Тропическата мида достига два метра дължина и тегло до петстотин килограма. Използват я и за храна. За гмурците е опасно да не попаднат в нейния черупчест капан, който може да се окаже гибелен, ако не знаете как да се освободите. Ако си носите нож, можете да прережете мускулите – сгъвачи и ще бъдете свободни. Отворените черупки са чувствителни и към най-малките движения на водата и веднага се затварят. За крайбрежните хора обаче тридактната не е мида – убиец. Тя живее в чисти води и лесно се забелязва ярката ѝ раковина – причудливо оцветено дантелено жабо. Опитните гмурци правят вълнообразни движения над черупката и щом тя се захлопне, я завързват с въже и я издърпват на лодката. Или отчупват клонче корал и го докосват до мантията. Чува се хрущене и коралът е строшен от затварящата се порта…

20151211_214055

тридактна на брега

Колекцията от сто двадесет и три острова изисква търпеливо изследване. Корали „слонско ухо“, молюски, оранжеви риби – клоуни, морски дяволи, охлюви и звезди, морски змии – еднакво красиви и причудливи… Ето къде били подводните градини на Нептун. Уникално подводно вълшебство, онемяло от красота. Някои от стотиците риби са така необичайни като че ли са плод на нечия богата фантазия, а не реално съществуващи. Отдолу е все по-дълбокото синьо. Цял свят за откриване. Помня чувството, когато за първи път се гмурнах под вода. Едва изчаках да навърша шестнадесет и се записах във варненския Морски клуб. Цяла зима лекции по водолазен спорт и тренировки в басейна до Южния плаж. Живеех само за тези моменти.  С настървение очаквах лятната практика в морето. Безкрайността. Чистотата и хладината на водата. Красотата на морското дъно пред Калиакра. Подводният танц, в който се впуснахме с инструктора сред рибите и полюшващите се водорасли. Преди четиридесет години открих нов свят. И ето, сега се завръщам отново към него. но в други топли води. Радвам се на хубавата видимост и неусетно се плъзгам под повърхността; не се налага дори да помръдвам краката си – те се влачат след мен и леко вземат завоите. Солта държи тялото, а ръцете, опънати напред, задават посоката като кормило. Някак пропускам покрай съзнанието си естествения за тези ширини страх от акули,  запленена  от този вълшебен безтегловен свят… Спомням си, че трябва да дишам. Вдигам глава и вдъхвам сухия горещ ден. През водната повърхност се процеждат едри капки слънце и тупват леко на плиткото дъно. Сянката ми ги закрива за миг, а други образуват светла пътека пред погледа ми.

Туптенето на сърцето е в ритъма на морските вълни. Това е първият звук, който бебето чува в утробата, сигурно затова се чувствам толкова уютно сред морето.

Аз плувам с тениска върху банския като предпазна мярка срещу изгаряне. Линда обаче не изгаря – тя е родена за слънце. Кожата ѝ има превъзходна защита, която според нея  се дължи на италианските ѝ гени. Жегата добре ѝ понася, дори почти не се поти, както би могло да се очаква от най-светлия северен тип човек. Как иначе би понесла всекидневния десетинакилометров маратон, който си спретва до летището… Познава и други самотни бегачи като нея, поздравяват се по пътя и знаят живота си като членове на едно неписано братство на белите хора, които са избрали да живеят в тропиците.

Белокосата американка участва и в маратоните, които се организират всяка година, като бивша състезателка по триатлон, не заради победата, а заради простата радост да участва и да общува със спортисти от всички континенти. Виждат се веднъж годишно в Субик и имат много да си говорят.

Преди години лекарите препоръчали на Лари горещ климат. Тогава той е бил преподавател по икономика в един университет. Веднага след пенсионирането си двамата с Линда продават апартамента си и с два куфара поемат за Еквадор. Там живеят сред сънародници и създават топли приятелства. Линда дори започва да учи испански. Но домът им бил сред планината и прохладата не се отразявала добре на здравето на Лари. След пет години в Латинска Америка те отново стягат багажа и пристигат тук, в Субик. Тук вече е достатъчно горещо и те мислят да останат завинаги.

Линда намира малък хотел с добра охрана в Свободната зона и заживяват безгрижно, но доста самотно и изолирано като упорито се дистанцират от своите.  „Канят ни американци на вечери, но скоро се отказахме да се събираме с тях. Те идват със спътниците си – млади филипинки, които могат да им бъдат внучки и които не разговарят изобщо. По-добре сами, отколкото със скучна компания.“

А общата ни страст  е страстта към четенето – жаждата към книгата се разлива в нея като слънчевата топлина. Изборът в книжарниците не е голям, затова Линда най-ревностно следи малките импровизирани библиотеки, които са си устроили американците в два – три ресторанта в района. Оставяш своя книга и вземаш чужда, след прочита я връщаш. Сега се сещам, че пропуснах да я заведа и в Градската библиотека, нещо като барака, пълна с книги и със следи от последното наводнение по стените.

Колкото и да се старая да разбирам онези, които имат други корени, всеки се идентифицира с културата, с която е израснал. Общи са нашите европейски корени, предпочитания, обичаи, страсти и система от ценности, която ни принадлежи. Имаме обща литература, общи живопис и музика, философия и наука, технически прогрес, мода, една и съща представа за живота и човешките отношения, за красотата, доброто и злото. Дори обредите ни за сватби и погребения са общи. Обитаваме единно културно пространство.

Колко много общи неща в нашето юношество и младост – слушали сме една и съща музика, писали сме писма до непознато другарче с детски ентусиазъм… Филипинските ни връстнички не са и чували за писмовно приятелство, нито познават рок музиката, с която сме израсли и която аз мислех за световна… Приятелството ми с Линда е глътка свеж въздух сред задухата на тропика. То не е битово, по-скоро е творческо и изследователско и минава през годините. Изтощението, породено от горещината, се изпарява в бездънните сини езера на лицето ѝ.

Вярвам, че ако двама души имат душевна връзка, то няма значение какво правят, кои са и къде живеят, няма никакви граници и бариери между тях. Колкото повече пътувам, толкова повече разбирам, че  хората си приличаме. Всички ние преминаваме през предателства, раздели, смирение и любов.

 

Плуваме и се гмуркаме щастливо сред хипнотичната красота на рифовете, никой не брои часовете, не бързаме за никъде. На това място ми поникват крила и аз се рея леко над стадото острови… Денят е толкова прекрасен, че ако можехме да отхапем от него, би имал вкус на млад кокос.Не се чува птича песен. Долавя се само жуженето на жегата. Далеч от френетичния метрополис душата си почива.

DSC01507

Детският остров

На един хвърлей е Детският остров, наречен така заради плитчините, в които децата цамбуркат безопасно. Срещу малкия кей, където приставаме, ни посреща плакат с  нарисувана непозната риба и надпис:   „Скъпо дете,

Как си? Надявам се, че си добре.

Нещата в последно време са много трудни за мен. Моите роднини и аз чувстваме, че ни приемат за даденост. Ние прекарваме дните си като ядем водорасли и поддържаме рифовете здрави и живи. Наричат ни герои на новото време, но защо продължават да ни ловят? Кой ще се грижи за кораловите рифове?

Все още има надежда.

Не купувай и не яж риба, която изглежда като мен и разкажи за нашата борба за живот. Не искам да стана само безименно лице от миналото.

Хайверът на рибата папагал“

DSC01510

обръщението на рибата – папагал

Тропическата риба с характерна уста като клюн на папагал има наистина важна роля – като дъвче интензивно мъртвите корали, покрити с водорасли, тя ги пази чисти. Така необичайното ѝ меню поддържа доброто състояние на рифа. Там, където липсват риби – папагали, водораслите и морската трева бързо покриват кораловите огърлици на морското дъно. Освен това, стривайки корали на фин пясък, тя е и един от източниците на материал за плажовете. След като погълне строшен корал, рибата папагал извлича малки частици храна и после изхвърля останалото под формата на пясък. Така годишно произвежда около сто килограма пясък. Ако видите тази малка каменоломна и чуете как хруска корал, едва ли някога бихте забравили това изживяване.

DSC01523

тунелът на остров Маркос

Водени от Редж, минаваме през един тунел, прокопан в средата на  остров Маркос и излизаме на скрита от погледа бамбукова конструкция – кей. Върху нея са закрепени четири дървени бунгала за любителите на усамотението и екзотиката. Няма туристи и момчето от барчето се е унесло в следобедна дрямка на една пейка. Салът, с който лови риба, се полюшва също сънливо.

DSC01531

терасата

DSC01533

следобеден сън

DSC01538

с бамбук върху скалата

DSC01539

бамбукова конструкция

Завръщаме се на брега в момента, в който слънцето целува морето. В глъбините на тихия залив се люлеят водорасли, а рибата папагал се готви за сън като отделя защитна слуз, която я обгръща като прозрачна нощница. По линията на прибоя клоните докосват прозрачната вода. Нощта се сгромолясва и стоте острова потъват в мрак.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Advertisements

ФИЛИПИНИТЕ 41

СТОТЕ  ОСТРОВА

 

Вчера Линда навърши седемдесет. А аз не бях при нея. Гледам снимките от буйното празнуване цяла седмица с други хора и ми става мъчно. Липсва ми.

Повече от година двете с Линда обитавахме тази земя, наречена чуждост, където не те оставят да забравиш, че си гост. Говорим си със свободния маниер на хора, живели в различни страни и принадлежащи към рода на пътешествениците.

Обичаме да се пошляем из Крайбрежната алея на Свободната зона – пусто през деня и единствено място за разходки след залез – преди това няма как да се отпуснеш в устата на пещ. Ах, как ми липсва Морската със старите дървета, цветята и прохладните алеи със свежи милувки на бриз… Виждам помахващите дървета тъй ясно, сякаш съм наистина сред тях. Лятото е най-хубавият сезон, ако живееш в Европа. Свързваме го с безгрижие, свобода и пътуващ цирк и си знаем, че всичко красиво и магическо се случва между юни и август. Ако обаче въздухът лъха на лято през цялата година, не можеш да кажеш нито „Здравей!“, нито „Сбогом, лято!“ и трябва да оцеляваш като в горещо желе, вече не ти изглежда толкова романтично…

– Линда, заминаваме за Стоте острова! – обявих тържествено.

– Как реши това? – полюбопитства тя.

– От една година мечтая за това място и си мечтая да го видя. Винсент ми разказа за него и ме запали да отида. Ще пътуваме с лодка от остров на остров, ще обядваме някъде насред морето и ще се гмуркаме сред рифовете, където ни хареса!

Линда изглеждаше поразена от моя възторг. Възможно ли е и тя – затворничка от три години, да се порадва на това вълшебство…

Единственият проблем, който стоеше пред нас, беше да си изберем шофьор на такси, който да ни закара до Националния парк. Шофьори много, цяло тесте с визитки се е разляло на бюрото ми; но трябва да е доверен човек, за да ни пази. Във Филипините има от какво. Особено за две жени, при това открояващи се отдалеч като добра мишена. Бях се наслушала на истории за нападения над автобуси и коли – и денем, и нощем. Така един ден изхвърлих любимата си чанта, срязана от местни крадли в търсене на пари.

– Това може да бъде само Реджи – предложи уверено белокосата ми приятелка. – Познавам и жена му, и децата му. А преди е работил в спецчастите.

Едва при такава внушителна кандидатура Стани се успокои за моето пътуване.

Очаквахме с голяма радост предстоящите мигове на щастие, а щастието се състои и в самото очакване.

– Реджи, Реджи, спри колата! Виждаш ли тази зелена къща, искам да я снимам.

DSC01342

домът на Рамон Магсайсай в град Кастилиос

Снажният пилипино (така местните изговарят „филипино“)  чевръсто отби и спря в центъра на Кастилиос („Замъци“ на испански). Оказа се къщата на  Рамон дел Фиеро Магсайсай – седмият президент на Филипините, ръководил страната от 1953 до смъртта си през 1957. Както е по традиция, средното име е фамилията на майката, а последното е бащината му фамилия. Неговото управление е наричано „Златните години“, когато е процъфтявала индустрията и търговията. Бил е  идол на народа. Името му ми е познато – главната улица в Олонгапо се казва така.

DSC01359

Реджиналд и Линда

Наснимах набързо и с наслада се гмурнах обратно в нажежената отвън, но хладна отвътре  кола. Посрещна ме лазурният усмихнат поглед на Линда; тя знае колко са важни тези снимки за мен и от сърце се радва на моя улов. Има хора с душа, дълбока като океан и когато срещнеш такъв човек, трябва да се потопиш в океана и да гребеш от тази вселена. Тя е естествена по начин, по който могат да бъдат само интелигентните хора. Непринудеността винаги ме очарова.

Моята американска приятелка е работила в център по нетрадиционна медицина, акупунктура и китайски масаж – науки на хилядолетия. Едновременно с  това тя е и състезателка по триатлон, участва и сега в маратони, продължава с йога и зумба. Тежкият климат се е опитал да изцеди живеца от нея, но напразно. Линда сияе лъчезарно и когато става преди изгрев, за да поеме ежедневния си маратон до летище Кларк, и следобед, когато сядаме понякога в „Кофи бийн“ на кафе. Вдъхновен интерес към всичко, заразителен ентусиазъм.  Около нея все още витае аурата на неукротена  младост и създава атмосфера на уверено и бодро очакване.  Никога не задава въпроса: „Какъв е смисълът от това?“, не се интересува особено от тази част. Всичко има смисъл, ако се прави за достойна кауза и защото го изисква природата на истинския човек.  А очите ѝ – ясни, сини и искрени, с израз, който преминава бързо от искряща радост към замислена меланхолия, когато тъгува по родния край. Който запазва способността да вижда красотата, никога не остарява.

Грижи се всеотдайно за Лари, който определено вече не може без нейната помощ. За нашето тридневно пътуване тя намери доверен човек, който да му помага.

 

Крайната ни цел е град Аламинос, кръстен на името на Хуан Аламинос,  бивш генерален губернатор на Филипините. Националният парк Стоте острова се простира край брега на барангай Лукап, част от Аламинос в провинция Пангасинан. От Субик е на има – няма двеста километра. Вървят и автобуси до там, но от автобуса няма как да слезеш за снимки.

DSC01554

едно от устията

Изскачах  няколко пъти да снимам живописни устия и естуари на реки, вливащи се в Южнокитайско море (филипинците никога няма да го нарекат така, те си имат стар нерешен спор с Китай и още три страни за островите Спартли и Парасел, където са се спотаили огромни залежи от нефт и природен газ. Собствеността върху островите означава и контрол над корабоплаването, права за риболов и туризъм в тази оживена област от световния океан.  Върху карти, купени в Олонгапо, това море е отбелязано като Западнофилипинско море, а край северната част на острова се нарича дори Лузонско море. Така го назовават само пиной. И другаде по света съседни народи наричат общи географски обекти с различни имена – Ламанша  за британците е English Channel).

DSC01589

някои устия са пресъхнали на места

В края на ноември – средата на сухия период  – довлечените до устията наноси се белеят като малки пустини сред оскъдната вода. Релефът е низинен, реките текат бавно, често излизат от руслото и заливат съседните земи. Но сега  ленивите мътнобежови води с ярки слънчеви отблясъци  на река Кабанган, край която поспираме, са разпокъсани на ръкави и островчета, по които крачат замислено големи бели чапли и лопатарки.

DSC01592

прилича на сняг, а е безводие

По крайбрежието се редуват зелената пелерина на джунглата, заливи и устия, оризови поля с карабао сред тях, малки градчета от двете страни на главната улица, която прелива в извънградско шосе… Прелитат покрай нас, почти могат да се пипнат с ръка.

DSC01556

оризови полета

Някъде хората са запалили сухите пожълтели треви, като изпреварват самозапалването им.  Контролираният огън няма да доведе до пожари. Кокосови палми увисват до напевната крайбрежна вълна и блестят на златната светлина на залеза. Както често се случва с красивите и екзотични  места, най-големият капитал на Филипините е разкошната природа. Очите ми се наслаждават на щедрата гледка на необикновената красота на света; измъчва ме само мисълта, че Стани не е с мен, за да споделя възторга си.

DSC01562

рибарско село

DSC01568

царевица се суши край пътя

DSC01571

на сянка под дървото

По време на пътуването се бяхме потопили в гледката и повечето време мълчахме, но ние с Линда бяхме вече толкова привикнали една с друга, че не изпитвахме никаква неловкост при настъпилата тишина. При сродните души, а и всяка доживотна връзка с друг човек, целта е двамата да израснат, да се развият и да си помагат в това. Леко се другарува с човек, който поддържа в себе си вътрешно чувство на радост,  очарование от живота и мъдростта да разбира хората.

DSC01599

през дъждовния период тук се леят буйни води

В ранния следобед навлизаме в Аламинос, движението се сгъстява, а на едно кръстовище изненадващо един регулировчик танцува страстно. Изпълнението му е толкова колоритно и артистично, че забравяме за какво е поставен сред автомобилното пълноводие този човек. Не изглежда, че скоро ще се измори. Впечатлени сме само ние двете, за Редж тази жизнерадостна демонстрация е нещо обичайно.

DSC01617

типична филипинска уличка

Скоро преминаваме през входа на националния парк. Край плажа се вижда фарът с витата стълба, пропълзяваме по крайбрежната алея в търсене на място за нощувка. Редж подминава няколко малки хотелчета и спира пред  „Island Tropic“. Сутрешната жега вече се е впила в стените му.  На първия етаж има няколко стаи, а на терасата на втория е ресторантът. Горчива изненада – места няма… Странно, извън сезона сме, как всичко е заето.

Ако сте поживели поне една година във Филипините, вече сте свикнали да не вярвате на всичко, което ви казват. Поразходихме се наоколо да мине малко време, върнахме се отново и този път получихме очаквания отговор – има стая за нас! Нещо повече – имаше няколко празни стаи… Настанихме се и излязохме да изследваме околността в краткия промеждутък до мрака. Всъщност крайбрежните хотели са пусти. Стори ни се странен търговски трик да ни отпращат в началото, а може би е просто филипинското безгрижие и безразличие, с  което полека – лека бяхме започнали да свикваме.

DSC01379

фарът на Стоте острова

Фарът привлече вниманието ни, надявах се да направя хубави снимки от върха му, но витата външна стълба бе затворена с преграда, нямаше как да се качим. Сатенено зелените палми се поклащат леко от нежния бриз. Помотахме се из малкия сувенирен базар, купихме си тениски с надпис „ Hundred Islands“ и се върнахме навреме за залеза. Всеки залез е различен, но този ни потопи в себе си. Пожарът от кръв и злато беше залял целия хоризонт и светът бе замрял, за да изпрати слънцето.  Наслаждавахме  се на великолепието на отминаващия ден от покрива на хотела; лицето на Линда сияеше по детски радостно, то винаги е озарено.

DSC01395

изпращане на слънцето

Много скоро единствените светлинки, които останаха наоколо, идваха от фенерите на закотвените джонки и се чупеха в черните води. Блещукания от островите очертаваха малките късове суша.

Голямата екскурзия из островите бе предвидена за втория ден. Сън не спах от нетърпение. Прозорците на стаята останаха затворени, тъй като сме на първия етаж, а това е опасно. Оставихме включен климатикът цяла нощ, за да можем да спим в жегата.

DSC01382

край брега

Златната светлина на ранната утрин.   Закусихме обичайната филипинска закуска – печена риба с бял ориз. Поръчахме си и храна за обяд и зачакахме капитана на лодката, с която ще обикаляме из островите. Тук часовникът е масово пренебрегван, уговорките стават някак на магия. Никой не се сърди за закъснения, защото никой и не идва навреме.

След неопределено дълго и уморително за непривикналия европеец чакане Реджи обяви, че лодката (bangka на тагалог) е готова, храната – натоварена и ни чакат на кея. Нарамваме раниците и слизаме до лодка – паяк, както аз я наричам заради балансьорите, които ѝ придават насекомообразен вид. „Марипаз“ е странното ѝ име  (може би е случайна аналогията с „Марипоза“  – корабът, който отнася Мартин Идън в последния му път; на испански означава пеперуда), а екипажът се състои от две момчета на ученическа възраст.

DSC01549

нашата “Марипаз”

Капитанът е на четиринайсет, но вместо да е в класната стая, си изкарва прехраната в туризма. Слабичкото филипинче с правилни черти е мълчаливо, не общува с нас, почти не ни забелязва. И не мисли да си говори с нас – същества от друг свят, които се въртят в различна орбита, без допирни точки с неговата. Помощникът му е само на девет, с по детски пухкаво лице, но вече се труди – нещо, което за него се разбира от само себе си. Съвсем не е изключение, щастливци са връстниците им, които могат да ходят на училище. С уверени, привични движения, отработени  като че ли с години, детето забива пръта в дъното, оттласква лодката от брега и тя се плъзва в пълно мълчание по дълбокия залив без нито една вълничка. Нереално движение. Същата гледка изплува в съзнанието ми, този път от Уджън, в Китай. Само че там работата се вършеше от възрастни моряци.

DSC01518

капитанът и юнгата

Брегът е моето щастливо място. Тук се чувствам у дома.

Вълшебно е времето, когато се събужда денят. Благословени тихи мигове на топлина, благодат и обещания за новия ден.

DSC01422

пътека от лъчи до островите

Скоро пред нас се разстла сюрреалистичен пейзаж – заизникваха един по един гъбовидни острови, образувани по морското дъно преди два милиона години. Еднаквата им форма се дължи на последователното и равномерно натрупване на древни корали и мидени черупки. Когато водата се оттегля, те изплуват на повърхността. Подобни формирования има и другаде в страната – това са Шоколадовите хълмове на Бохол, 1268 на брой и високи около петдесет метра.

DSC01419

танцът на островите

В пазвите на островите – хълмове се крият прозрачни изпарения, които се стелят на струйки в безветрието. Очарованието на Стоте острова е много силно, за да откъснеш очи от гледката. Острови, рифове, плитчини и лагуни. Това е някаква душевна алхимия, загадъчно неуловима и дълбоко проникновена – тайнствено лъчение на духа, примамващо, ласкаво и смирено, и изключително властно.

DSC01420

основата е подкопана от теченията и вълните

Ръката ми, потопена в топлата мека вода, прави бразда. Грамадите, прилични на гърбове на фантастични животни, постепенно се разливат в острови, подкопани в основата си от прибоя и теченията, и прорязали гладката водна повърхност. Плитчините около тях личат само по безцветната вода. Тук няма чайки, които да се плъзгат из търкалящата се по брега мъглица.  Все така безмълвно приближаваме до Губернаторския остров. Същи Робинзоновци, слизаме от плоскодънната лодка и поемаме по каменните стъпала нагоре. Непознати дървета извиват змиевидно клони от двете ни страни.

DSC01452

по пътя към върха

Изкачването е дълго, но чудният пейзаж от високо ни прехласва. Въртя се ненаситно във всички посоки и снимам различни райски красоти. Омаята на гледката се допълва от разтопеното олово на слънцето, разлято по безкрайната морска синева. Зелено и синьо във всички нюанси. И простор, простор…

DSC01444

на върха

DSC01438

чудовища на припек

Докъдето ти поглед стига – ята острови с гърбици от буйна растителност се реят и танцуват  по гладката повърхност. Защитени от големите вълни чрез коралови рифове, плажовете са безкрайно романтични.  Щедрата тропическа природа е разпръснала божествени красоти из цялата страна, но тук е сигурно филипинският рай.

ФИЛИПИНИТЕ 41

ФИЛИПИНИТЕ 40

 

ОЧИ  В  ЛИЛАВО

 

Понякога най-голямото предателство прилича на преданост.

Готова съм да се уча от всички и от всекиго като откривам у тях онова, което на мен ми липсва. Често обаче тяхната истина не съвпада с моята.

Конфликтът духовно – бездуховно е нерешим в тази общност. Сблъсках се с грубата, биологична и неограничавана от нравствени принципи сила. Но не си позволих удобното отчаяние сред меланхолията на вечното лято.

След тренировка сядахме с Агнес в близкото кафе. Тя е жената, с която бях най-дълго приятелка във Филипините. Лекарка и майка на четири деца – двама сина и две дъщери. Самоуверено тъмно лице (никога не носи чадър да я пази от слънцето), ниско, тренирано във фитнеса тяло, неизменните къси панталони във всички възможни цветове, купени „на сметка“, но толкова безбройни, че сметката отдавна е изгубена… Тениска и маратонки на бос крак. Гладка прическа като шлем върху главата (филипинките, които имат   природно къдрави коси, ги изправят трайно). Младежка усмивка и най-изненадващото – лилави очи, издърпани на бронзовокафявото  ѝ лице. Цветът на очите ѝ беше изненада и за двете ни – не бях виждала лилави очи, освен на Елизабет Тейлър. Цветът им преминава през множество отсенки като коприна, блестяща на слънцето – едновременно сив и млечнолилав на светлина и стоманеновиолетов на сянка. Зависи и от настроението ѝ. По-късно и децата ѝ останали  поразени от откритието – никой дотогава не бил забелязал тяхната изключителност. Тя самата не беше наясно с тази си необикновеност на погледа. Но много по-впечатляващ от очите ѝ  за мен беше силният ѝ характер. Надживяла е големи трудности.

DSC07568

Агнес

Когато идвате от Олонгапо през Моста към Свободната зона, минавате между Харбър пойнт – най-големият мол в областта – и полукръглото, с остъклена фасада ресторантче “Коколайм“. Към него е прилепено миниатюрно кафе само с две масички вътре и пет – шест отвън на терасата. Това е нашето култово и стратегическо място, където се виждахме всеки ден. Има добър изглед и всички познати, запътили се към „Слимърс“, нямат друг избор, освен да ви помахат, преди да пресекат улицата. Отвъд черната линия, очертана от сянката, тропикът бълваше огън и жупел срещу нас, които обаче перката на вентилатора, включен под навеса,  успяваше донякъде да обезвреди.

В единадесет „Коколайм“ започваше да се пълни с хора, дошли да обядват вкусно и на добра цена. Скоро вече нямаше места. Успявах понякога и аз да се вредя и да си поръчам любимото лакомство – буко (млад кокосов орех). Барманът одялкваше с привични движения горната половина на черупката, забождаше сламка в мекото бяло месо и ми го подаваше. Местните просто изпиваха сока, но аз си исках и прибори и изрязвах вкусната сочна вътрешност. Когато орехът остарее, бялата част изтънява и остава само сокът. Така и не развих необходимите умения за издялкване на ореха и това уютно местенце стана единственото, където можех да го опитам.

Там се изливаха и тайните женски трепети на душите ни. Бяхме недосегаеми за тревогите и разправиите на пъплещия наоколо свят. Скрити от жежкия припек под широката козирка, с крака, вдигнати на съседния стол, за да отпочинат в горещината, мислехме, че блаженството ще продължи вечно. Но не ни било писано.

Разкривахме житейските си радости и проблеми една пред друга с упоението на сродни души.

– Натали, ти вярваш ли, че има сродни души?

– Вярвам и имам такава близка душа. Виви от Пънлай. Но човек може да има повече от една духовна сестра – усмихнах се на тревогата в погледа ѝ.

Връзката със сродна душа не е съвършена, съвършена връзка няма. Това е човек, с когото се събирате, за да се борите заедно с житейските предизвикателства и трудности. Храня непоколебимата увереност, че никога европейка и филипинка не са успявали да постигнат такова единение и хармония, както ние с Агнес през цялата тази година и половина, седнали  на плетените столове в “Коколайм”. Спокойната атмосфера, за която душата ми беше петимна, ме обгръщаше с блажен покой, какъвто рядко се намира по тези земи. Постоянното напрежение и състояние на свръхбдителност  да не бъда измамена и ограбена, вгорчаваше дните ми и единствено часовете с моята приятелка ми връщаха доволството и пълнотата от живота.

Облачен ден, дъждец над Олонгапо и в очите. Агнес често е с дълги ръкави, за да не почернява излишно, а и в двата студени за филипинците месеци – декември и януари, когато температурата пада до 25 – 28 градуса, се мръзне здраво. С очите си видях настръхналата ѝ от студ кожа в един януарски ден. Говорим си за мечтата на дъщеря ѝ Аиса да стане лекар – че не бива да я отлага повече в годините, че да се отказва от мечтата си е признак на застой и неувереност. Аиса е медицинска сестра, има десетгодишна дъщеря и наскоро откри свое кафе – „Куку“, в което работи с радост и с въображение. То бързо се издигна в класацията на най-добрите кафенета в града. Водих и аз свои приятели там, празнувахме рождени дни и мястото стана познато и за малката бяла общност в града. Но мечтата на красивата стопанка на кафето  не ѝ даваше мира. Разказах на Агнес как съм окуражавала моите деца. И промяната настъпи – младата жена, която от десетина години отлагаше кандидатстването, се яви на изпит и беше приета! То беше радост… Тъжен беше само съпругът ѝ – кореецът Ли – заради раздялата, жена му заминаваше да следва в друг град. Но скоро и Ли се премести в Дагупан при нея.

IMG_3333

с Агнес в кафе “Куку”

От време на време ме заливат неприятните вълни на културния шок. Подготвена съм да споделя чуждата гледна точка, но, колкото и да ми е симпатичен този народ, все пак трябва да отдам чест и на истината. Не е работа на журналиста да бъда съдник, а само да покаже истината такава, каквато е. Не съм очаквала, че трябва да обяснявам на моя връстничка, при това високо образована, че четенето за ума е същото, което са физическите упражнения за тялото. Останах потресена, че човек като  Агнес, в когото дремят изключителни умствени и духовни сили, е чел през целия си живот единствено и само учебници. Нито една художествена книга.

За мен най-важният аспект на приятелството е духовното свързване на едно по-дълбоко ниво. Винаги съм мислила, че важното е не какво получаваме, истински същественото е какво даваме. Не можех да остана безразлична към колосалната празнота в живота на приятелката ми. Исках да я науча на магията на книгите. Литературата добавя още живот към нашия, създава вкус, прави ни богати, без книга светът е нощ  – това са идеите, които упорито внушавах на филипинската лекарка. В мен се надигнаха поколенията българи, отдали живота си на книжовността. Разбунтува се и журналистът, и учителят по литература. „Пропилян живот“ – помислих си тъжно.

–  Какво учихте по литература? – попитах я гневно.

–  Нищо, учихме английски в тези часове…

Колко практично! И колко жестоко…

Втурнахме се към Националната книжарница в Харбър пойнт, където бяха изложени добри образци от световната класика. Купих настървено и веднага подарих на смаяната Агнес „Портретът на Дориан Грей“ и „Джейн Еър“ с поръката първо да ги прочете, а след това да търси в интернет екранните им превъплъщения (професионален навик – така заръчвам и на учениците си). Книгите са на английски, единствено „Малкият принц“ беше преведена на тагалог, но бъдещата читателка отказа категорично да приеме книга на родния си език, никога не е чела нещо на филипински. Както изглежда, местните хора са прекопирали неподходящ чужд модел и са загубили оригинала – себе си. „Как синовете ми загубиха своя тагалог“ е заглавието на книга, представена на годишната конференция на филипинските писатели, проведена в хотела ни. Книгата беше поставена на почетно място като знакова творба. Заглавието ѝ говори достатъчно.

Липсата на интерес към книгите не е личен недостатък на Агнес. В течение на векове белите господари на островите по всякакъв начин са се стараели да притъпят любознателността на туземците. Западът е проявявал любопитство към другите цивилизации най-често от стремеж към икономическа експанзия. Често ги е унищожавал с презрение. Западът е посветил пари и енергия за изучаването на нравите и обичаите на Другите, но никой не е позволил на Другите действително да изучат нравите и обичаите на Запада, освен в престижните „бели“ училища, където са приемани само най-богатите Други.

Още като дете преживях приказната пълнота на приятелството между хора от различни раси чрез романите на Карл Май. По-късно животът ми в Пънлай потвърди реалността на това вълшебство. Но Китай и Филипините са две страни, разделени от хилядолетия в духовно и емоционално отношение. От една невъзможна за прескачане стена. Втурнах се жадно към такова приятелство и в южноазиатската страна, но се блъснах в думата „раса“ и ме нарани нейното острие – дума, която не ми беше минавала през ума дотогава. Тази  бариера обаче беше трън в очите на Агнес. Тя чувстваше, без да мисли за това, че моето желание е да я доближа до бялата култура и интуитивно се противопостави на това. След като прочете двете европейски книги и поговорихме за тях, аз бях безкрайно щастлива, но усетих, че това само засили нейната вродена за австронезийците подозрителност към белите. Изненадващо за мен, а за нея съвсем логично, тя ми зададе уточняващия въпрос:

– Как мислиш, Натали, хората от коя раса пишат най-добре?

Стъписах се и се смутих от приготвената ми клопка, но отговорих честно, че в университета сме изучавали само европейска и северноамериканска литература. Тогава тя реши, че това е забавление за бели – те пишат, те си и четат написаното. Белите вървят по неведоми и непонятни пътища към също така неведоми цели. Те представляват друг свят, в който няма такава реалност, която цветнокожите да приемат за реалност… Ето, и книгите, оставени в някои ресторанти в нещо като импровизирани библиотеки, са на американци. Ако оставиш книга, можеш да вземеш друга за вкъщи. Нищо от това, което вършеха белите хора, не можеше да я учуди, тъй като всичките им действия бяха изненадващи.   Моят аргумент, че в Олонгапо има също малка обществена библиотека, в която съм влизала, срещна рязка съпротива: „Никога не бих взела книга от библиотека!“ и „Няма и да си купя книга!“. Не поиска ли човек, нищо не е в състояние да го изведе от слепотата му.

Подарих още няколко добри книги на децата на Агнес и на две от внучките ѝ, но моят просветителски опит претърпя драматичен крах. Не можеш да изискваш от хората да са това, което ти се иска. Можеш да се опитваш, да се заблуждаваш и да се надяваш, но те винаги ще са такива, каквито са. Не можеш да накараш някой да помни, да копнее и да му липсват същите неща, които липсват и на теб.

Ум, характер, душа – едва когато човек опознае по-добре живота, разбира колко различни са едно от друго тези неща. Тибетците казват: „Бъди отворен за обмяна, но не изпускай от ръцете си своите ценности“.

Няма как да наблюдаваш хората съвсем отчуждено – като в аквариум или под микроскоп. Ако искаш да ги опознаеш, трябва да се смесиш с тях. Това и направих – с всички рискове. В малкото общество в „Слимърс“ се озовах  в съвсем друга действителност – враждебна и неразбираща моите представи за честност и благородство. Моят стремеж към справедливост  остана непонятен за останалите, а моята безкористност се възприе като наивност, граничеща с глупостта. За мен най-важният компас в живота е моралният.  Следваше ме смях, роден от груби схващания и притъпена чувствителност, смях на хора, които не признават нито учтивост, нито достойнство или чест. Моето равнодушие им действаше объркващо и разстройващо. Настроенията срещу белите жени сред няколкото филипинки са ожесточени по някакъв безцелен, дребнав и незрял начин. Често се чувствах като в детска градина. Никой няма смелост да се опълчи срещу мен сам, но в група им идва сила…

Тук стойността на човека се определя от парите му, а не от качествата му. Хората не променят поведението си, освен ако това не е от значение за тях. В тази среда цари интригантството, а не желанието да се получат повече знания. Невидимите дворци на царството на любовта са непостижим лукс за тях. Никоя омраза не е тъй непримирима, както завистта. И никое зло не може да стане добро от това, че мнозинството го приема.

Видях рак, който вървеше напред. Сред себеподобните си той се считаше за глупак.  Накрая и Агнес не издържа на огнения поток на омразата, който се вихреше няколко месеца в спортния клуб и който отнесе и нея.  Готовността, с която опитната лекарка избягваше да защити някое нравствено съображение само и само да не се опълчва срещу своите, да спазва по-съществените за нея и първобитни правила, ми помогна постепенно да стигна до действителното ѝ лице и нейните скрити мотиви. Това се оказа едновременно натоварващо и облекчаващо – както се чувства човек, стигнал най-после до истината. Едно приятелство, започнало така красиво, потъна в руини… Внезапно ме застигна остро чувство на самотност. Вместо да съжалявам за мрака наоколо, бях се опитала да запаля клечка кибрит. А няма друго такова предизвикателство като това да изкараш най-доброто от един човек. Тогава не знаех, че Агнес ми беше дала най-доброто, което има.

Понякога възторгът ми е в излишък и придавам на приятелите си несъществуващи достойнства, издигам ги на пиедестал и после им се сърдя, че не стоят горе върху него. Странна и идеалистична нагласа. Потресаващата илюзия, че мислим с новата ми приятелка по еднакъв начин за света, ми даде добър урок. Жените рядко грешат в своите преценки една за друга, но – ето, този път сгреших. Повярвах, че знам по-добре какво е най-добро за хората около мен, докато се почувствах използвана като пищов на изпит.

Когато напълно се доверяваш на друг човек, има два възможни резултата: приятел за цял живот или урок за цял живот. И двата са ценни. А най-важното си остава, както винаги, неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето. Но сега съм благодарна за всичко, през което преминах. Благодарна съм, че имаше и хора, които ми нанесоха дълбоки рани – чрез тях израснах. Това беше моят път и вървейки тъкмо по него, се научих да бъда предпазлива с прекалената приветливост, научих много.

За радост, от Филипините ми останаха и три  приятелки завинаги – Линда, Джаки  и Ан.

DSC02165

Линда (вляво) и Джаки

 

DSC00826

Ан

Наталия  БОЯДЖИЕВА

ФИЛИПИНИТЕ 40

ФИЛИПИНИТЕ 39

КИМИ

През раните във вас прониква светлината”.

                                                                                                                Руми

– Казвам се Кими Тамура – Тамура Кими, и съм наполовина японка. Дядо ми е японец.

– Значи си четвърт японка – поправих дребната жена със стегнато момчешко тяло. Лицето ѝ наподобяваше японско, но тук всеки прилича на някаква нация и не е някакво изключение.

Запознахме се във фитнеса и Кими веднага си предложи услугите да ме закара до някъде, тъй като аз нямах кола. Исках да отида до Стария пазар на Олонгапо, който е и най-големият. За мен транспортът не е проблем, такситата са евтини, а и обичам да вървя пеша. Но с компания е по-весело.

Човешките същества имат нужда да се вписват. Всички ние имаме дълбока необходимост да чувстваме, че принадлежим към някаква общност.

Няма случайни срещи, както няма и случайни раздели. Просто хората, с които сме се разделили, са извършили своята мисия – в моя случай ме научиха на търпение и на изострена наблюдателност. Филипинско приятелство – има ли го… Отношенията между жените в това малко бойно общество са твърде заплетени и сложни, но ще опитам да внеса ред, за да дам посока на разказа.

И така, всеки ден след тренировката, в близкото  кафе Кими ми предлагаше настойчиво да ме закара докъдето искам. Най-често пазарувах и се прибирах в хотела.

По-късно новоизпечената ми приятелка ме покани в дома си на кафе, а след няколко дни ме запозна и с японската си „втора майка“ Мако сан. Госпожа Мако е пенсионерка и, подобно на американските си връстници, е решила да се засели във Филипините за вечни времена – на по-топло и евтино място. Живее под наем в малка къща в Свободната зона.

И с нея находчивата филипинка се запознава случайно – в една сауна; и нея разхожда с колата си. Мако сан не знае английски и наистина се нуждае от помощ в самотния си живот.

Едва по-късно си дадох сметка, че някои от най-автентично изглеждащите хора са само много добри актьори, специализирали се в сменянето на маски, костюми и влизането в различни роли. Ролята за пред японката е на мила и грижовна дъщеря, въпреки че възрастната жена има и син, и дъщеря, която работи като стюардеса и често навестява майка си. С неподозирана ярост Кими се нахвърля върху „лошата“ дъщеря, когато ми разказва за нея. Със силата на капката се стараеше  с все сили да отчужди майката от детето ѝ и да заеме неговото място. Стигна се до там, че един ден заминаха двете за Манила, където с привична и оттренирана пресметливост Кими завежда старата жена в японското посолство и ѝ помага да прехвърли имота си в родината на единствения си внук (дете на сина ѝ) и така да лиши дъщеря си от наследство. Разбира се, за услугата ѝ е заплатено добре.

По време на нашите срещи новата ми приятелка възхваляваше собствената си доброта и приноса си в живота на старата жена. Тя не бързаше за никъде, планът ѝ беше дългосрочен. „Не обичам филипинките – казваше ми тя доверително като си мислеше, че така ще ме предразположи. – И в мен тече филипинска кръв, но не харесвам за приятелки филипинските жени.“ Истината беше, че тя нямаше никакви приятелки. Още не бях свикнала с двойнствената ѝ природа.

Кими не прави благодеяния безплатно, аз също ѝ заплащах всяка услуга – с пари или с продукти по време на покупки… Тя често идваше да плува в хотелския басейн безплатно – като моя гостенка. Но всичко това ѝ беше недостатъчно,за да бъде пълно отмъщението ѝ над бялата жена, нейна вечна конкурентка през целия ѝ съзнателен живот.

Сега осъзнавам колко болезнено ѝ е действал видът ми и появата ми в спортния клуб  – като червено на бик. Тя бързо се съюзи с няколко противнички на бялата раса с водачка Йоли- дребна и пълна, с отблъскващо лице на лъв жена. Особено тежко преживяха първото място, което спечелих на тримесечното спортно състезание „Предизвикателство“, увенчано и с чанта като награда. Наказанието, което измислиха за мен, беше да говорят на висок глас и на непонятния за мен тагалог обиди срещу мен по време на тренировки. Сред тази малка група имате чувството, че не сте за този свят, че сте попаднали тук по погрешка, че е трябвало да живеете в друга епоха или дори на някоя друга планета. Втрещявам се като малко дете, когато видя стена срещу себе си и неуважение. Надничах през различни гледни точки към заобикалящите ме филипинки на средна възраст, опитвах се да виждам техния свят и проблемите в него от възможно най-много ъгли. Но останахме чужди… Накрая разбрах – те не можеха да ми простят, че съм се родила под по-щастлива звезда – родила съм се бяла. С какво съм заслужила това  – местните жени цял живот се мажат с избелваща козметика, без никакъв резултат, а на мен бялата кожа ми е подарък свише… Черна несправедливост.

Няма зли хора, има само нещастни. Нещастният човек е жесток и жлъчен. И всичко само заради това, че добрите хора го загрозяват.

Не можеш да контролираш лоялността на хората. Няма значение колко си добър към тях, това не означава, че те ще ти отвърнат със същото… Няма значение и колко са важни за теб, не означава, че ще те оценят по същия начин. Понякога хората, на които държиш, се превръщат в хора, на които най-малко можеш да се довериш.

– Познавам добре филипинците, работил съм с тях дълги години – опита се да изостри моята бдителност и да ме предпази от грешки и разочарования Стани. – Не сме в Китай, съвсем различни са хората тук; не можеш да станеш приятел с тях. С лекота ще те предадат, ще ти забият нож в гърба, без да им мигне окото; не им се доверявай, няма да помогне твоята добронамереност.

Не само доброжелателността ми, но и вроденият ми оптимизъм, вяра в хората и усет да ги разпознавам – винаги са ми помагали. Досега. Няма как да се сравняват два народа и с надежда да се пренася едната народопсихология върху другата. Няма да се припокрият.

Искаш да изследваш чужди култури. Ами изследвай. Кой е обещавал, че навсякъде ще е красиво като в Китай, където не срещна врагове, а само сродни души и приятели… Човекът се опознава при общуване, конят – в път – казват китайците. А пътешествията учат повече, отколкото всичко останало. Понякога един ден на ново място дава повече, отколкото няколко години вкъщи. Пренебрегнах съвета на Стани, имах вече светлото приятелство на Полин и си мислех, че ще срещна и други хора като нея. Но сгреших.

Традиции, историческа памет, морални ценности или липсата им у белите господари, които стават техни духовни ориентири – такива са наслагванията в простодушните сърца на поколения туземци. Испанският период си има и черно, и бяло, и много помежду. Вероятно от тогава пиной (както сами се наричат филипинците) свикват, че обещанията са празна дума – дават се само за да те зарадват и веднага се забравят, особено ако нямат изгода от тях.  Постепенно, но трайно,  деформираният морал на колонизатора се прегръща от безкнижните филипинци; за пълзящата подмяна на психокултурния код на нацията  пише с гняв и огорчение и техният национален герой Хосе Ризал. Много предвидливо последните американски завоеватели изгарят книжнината, написана на испански, изключват религията от училищната програма и така оставят без духовен коректив местните, които трябва да им работят, без да си задават въпроси. И така – цял век! Добавяме и още четири испански века робия преди това в опит да открием причините за тоталното ни разминаване, за необуздаността и варварството на палещите острови на слънцето.

 

Тъжният факт е, че борбата за оцеляване е все още реален проблем за огромен брой хора на тази планета. Сглобих постепенно несретния живот на Кими от уж случайно изтървани от нея фрази. Подсъзнателно тя е искала да разбера мотивите за предателството ѝ и да не я съдя много строго… Израснала е в мизерия, заобиколена от престъпност. Не е можела да се храни по три пъте на ден и си е обещала, че един ден, когато има деца, те няма да са лишени от нищо. Този ден настъпва твърде бързо, както е обичайно по тези земи – едва тийнейджърка, тя става майка на дъщеря и син. Никога не се е омъжвала. Бащата на децата ѝ е алкохолик и наркоман, биел я и тя избягала от него с децата им, още бебета. От тогава – повече от двадесет години, не е чувала и не иска да чуе нищо за него; не знае дали е жив.

Кими се е научила, че единственият начин да оцелее е като се възползва от слабостите на другите. Прегърнала неморалността, тя извлича полза от нея. Никога не се е изправяла пред извисяващото чувство – едновременно на гордост и смирение – каквито са нашите усещания пред големи произведения на изкуството, музиката и литературата. Състрадание, сърдечност,  достойнство, гордост и това, което Айнщайн нарича „свещено любопитство“, са неща, напълно непознати за нея; те няма да нахранят децата ѝ. Оскърбяващото поведение и недостойните черти на жената са вероятно непреднамерени – професията ѝ зад граница на компаньонка е оставила завинаги своя отпечатък върху нея. До този момент жените като Кими са били за мен или героини на Мопасан, или на друг писател, но с томче на Мопасан под възглавницата…

Тя заминава отначало за Сингапур като оставя децата си на брат си да ги гледа. И той си има  деца, но те живеят надалеч, в друг град със своята майка и не са виждали баща си от години. Вуйчото приема племенниците си като свои деца и ги отглежда. Кими им изпраща пари от чужбина и живее с мечтата те поне да бъдат щастливи. Годините минават, децата растат, а на майка им вече ѝ е време да се оттегли от професията. Дълго е събирала пари за дебюта на Никол – пищно филипинско тържество по случай осемнадесет годишнината на момичето – да бъде разкошен, да е като другите…

.facebook_30972678

децата на Кими

.facebook_73435756

вляво е вуйчото в ролята на баща на Никол

.facebook_759971974

приятелките на дебютантката

.facebook_-74174872

Никол с братовчед си

Тогава заминава за Япония, предвидливо научава езика, но и това не ѝ помага особено; там конкуренцията е голяма: „В Япония предпочитаха рускините – не че бяха по-добри от нас, а само заради бялата им кожа… Сега  японското посолство отказва да ми издаде повече виза за страната, попаднала съм явно в някакъв черен списък“ – разказва с огорчение мургавата жена. Отчаяното ѝ желание да се върне отново в богатата страна се блъска в черния печат, ударен в паспорта ѝ. Потръпнах – Линда и аз съставляваме цялото женско бяло население на стотина километра наоколо. Дълго отглежданата и затаявана злоба, завист и гняв ще се стоварят върху моята нищо неподозираща бедна глава. Бели мъже – пенсионирани американци –  има с хиляди и те са добре дошли, но бели жени – какво ще правят тук!

И тя се зае постепенно да приведе плана си в действие. Около месец се вживя в ролята на приятелка, каквато никога не бе имала и се хареса в ролята на актриса – след поканата ѝ у тях на кафе започна да ми носи по малко храна в кутия ( гладното ѝ детство крещеше, че това е най-прекият път към сърцето на другия. Носеше храница и на момичетата от рецепцията, но те останаха равнодушни), развеждаше ме с колата си… Скоро се самозабрави в играта си. Дори веднъж отидохме до Ангелес, където живее дъщеря ѝ с двете си деца, но без съпруг. Никол живее в една къща с вуйчо си – човекът, който е отгледал нея и брат ѝ. Американецът, от когото са децата, я е изоставил и си е намерил друго момиче… И всички приемат това за обичайно.

Никога не подценявайте подлостта в душите на хората… Дори когато са мили. Особено когато са мили.

Ударът беше кратък и неособено болезнен, защото го бях предвидила вече. Всъщност не беше един целенасочен удар, а няколко знака на пренебрежение и опити за унижение. Не се отзовах на поканата за рождения ѝ ден и на следващия ден ѝ обясних спокойно и твърдо, че не искам да я виждам. Така и стана – повече не я видях, за голямо мое облекчение. Спря да идва на фитнеса.

Не правя компромис с ценностите си, затова и понесох леко неодобрението и злобата на малката група бездуховни жени. Бързо открих какво се крие под преувеличената нежност и неопределена загриженост, хубавичка и повърхностна.  Дълбоко в душата на Кими е припламнало може би моментно желание да си има приятелка, както е виждала да става по филмите, но то бе пометено от неистовата ѝ жажда за мъст. Забелязах  постоянната ѝ борба между това, което е, и това, което би искала да бъде. Тя се е вживяла в измисления от нея почтен живот с японския ѝ спонсор Тамура, когото нарича съпруг  и много иска да вярва в него. Има само два страха – някоя по-хитра от нея и млада съперница да не ѝ го отмъкне и да не би тя самата да напълнее с килограм – два и той  да я изостави… Присвоила си беше и фамилията му, без да има право на това. Както и останалите пенсионери от богати страни, Тамура беше пристигнал тук за по-евтин живот и имаше нужда от местна жена за домашна помощница. И той, както и останалите заможни старци са наясно, че ще издържат не само жената, но и децата, и внуците ѝ. Такава е сделката, и двете страни са доволни.

Прекалената толерантност, хубавите спомени от Китай и романтичният отказ да правя разлика между хората (всяко човешко същество заслужава състрадание и доброта) ме подведоха този път. Бях доверчива към хора, които не познавам и на които отказвах да видя сенчестата страна. Но тъмните аспекти на живота не изчезват просто защото ги игнорираме; в действителност само се влошават и задълбочават. Исках да вярвам, че хората, към които съм се отнесла добре, ще ми отвърнат със същото. Тази линия на мислене е ужасно наивна, както се убедих бързо. И все пак запознанството ми с Кими със сигурност е трябвало да се случи;  то ми даде една друга перспектива. Всяко преживяване е урок, а болката е най-добрият учител. Нашите най-големи врагове са и най-добрите ни учители.

Както е посъветвал бащата на Скот Фицжералд сина си: „Почувстваш ли желание да критикуваш някого, просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.“ Така е – имала съм невероятното щастие да получа твърде много и се чувствам задължена да дам твърде много. „Даром получихте, даром давайте“ – са думи на Исус.

Не можем да променим хората до себе си, но можем да променим кои от тях да са до нас, а без кои да продължим напред. Ако трябва да бъдат в живота ни – те ще ни настигнат.

 

Винаги има период на притеснение и екзалтация, когато  заминаваш в чужбина за дълго време. Самолетът отдавна се е приземил в Манила, но когато си зад граница, дълго не се приземяваш наистина. И две години не са достатъчни, за да разбереш напълно местната култура. Но това е богат опит, изпълнен с върхове и разочарования, натрупан опит за цял живот. И се връщаш у дома горд, че си се справил с това изпитание докрай.

 

Наталия  БОЯДЖИЕВА

ФИЛИПИНИТЕ 39

Филипините 38

ЗА ОСТРОВИТЕ И ПРИЯТЕЛСТВОТО

И човешкият живот като природата се развива на цикли. За някакъв миг моят и нейният път се сляха.

Видях Линда още първия път, когато влязох във фитнеса „Slimmers world” („Светът на по-стройните“). Светлото ѝ лице, оградено с ореол от чисто бяла коса контрастираше на кафевите лица наоколо. Зарадвах се, когато я видях и се насочих към нея, но тя бързо се обърна странично към мен. Така и не се запознахме.

Минаха няколко месеца, виждахме се всеки ден по време на заниманията с инструктор – зумба, йога, латино танци, кикбокс… Но никога не се заговорихме. Беше ми странно, защото виждах, че е общителна, вечно усмихната, смееше се с глас на някои забавни моменти. Имаше вид на човек, доволен от живота, спокоен, уверен в себе си и хармоничен. Много по-късно се вгледах в ясносините ѝ очи, обградени от бръчиците на смеха, които светеха сред целогодишния ѝ златист загар и прозрях тайната ѝ – срещайки се с много хора, дълбоко в себе си тя е самотна на този слънчев остров. Вечният оптимист, добряк и в същото време борец, тя обича живота, приключенията и се радва на всеки миг, прекаран с приятели. Но в тази страна Линда  приятели няма. Не би могло да бъде другояче – изкуствено приповдигнатият интерес към бялата жена прикрива неуспешно нездравата мисъл какво може да се измъкне от нея и никак не предразполага към приятелство. Чувства се добре навсякъде и лесно се адаптира, но ако имаше избор, би се върнала у дома в Денвър.

За съжаление, и избор няма – съпругът ѝ Лари никога не би се върнал в Щатите. Няма обяснение за неговата непреклонност – дори Линда тъне в догадки за причината. И за двамата това е втори брак; неговият син живее с жена си в Америка, но не идва никога да посети баща си. Така моята приятелка живее разкъсвана между копнежа по дома и тропическия живот с Лари в далечната земя.

DSC01962

Линда и Лари

Сега съжалявам, че чаках толкова дълго да я поканя на кафе. Оказа се интересен и много духовен човек, в разговора ме изпълни позабравена пълнота и спокойствието, че ще бъда разбрана. Толкова уютно е да сме с някой, който мисли като нас, който разбира идеите ни и споделя нашата гледна точка за света… И колко рядко може да се изпита това удоволствие – да водиш смислен разговор за значими и запленяващи неща. Американската ми приятелка не  беше пътувала никъде из страната, а така копнее за нови впечатления. Не би могла да тръгне сама, Лари отказва да напусне удобствата си в хотела, а няма на кого друг да се довери. Същото беше и с мен; Стани е на работа и няма как да пътуваме заедно. От тогава двете бяхме в постоянно трескаво обмисляне на следващия маршрут.

В края на първата година във Филипините вече ме е обзела носталгия и копнеж по зимата. Привиждат ми се снежни преспи, дори суровият вятър свири за мен романтично. Същото усещане се повтаря, когато в България настъпи есента, а най-нежният сезон – пролетта – тук съвпада с най-свирепата жега – април и май. Следват пет месеца воден свят. Но мина времето на внезапните вихрушки и дъждовни бури, вече може да се пътува в кратките седмици до невъзможната жега. Затова избрахме с Линда ноември за нашето ново приключение.

Първо я заведох на Гранде Айлънд (Големият остров всъщност не е чак толкова голям, но е живописен и пълен с история. Гледан отгоре, прилича на гигантска манта). Намира се в залива Субик, на стотина километра северозападно  от Манила. Късметлийки сме, само няколко месеца по-късно затвориха за посещение острова.

DN-ST-84-01198

Гранде Айлънд  и Чикита (вляво)

Бях ходила там вече веднъж с Агнес преди година. За нея обаче това не беше никакво приключение, а просто излет до един от хилядите острови на родината ѝ. На всеки пътят носи нещо различно. Тя не сподели моя възторг от непознатото,  просто легна на пластмасовия шезлонг под палмата и заспа. Нощните дежурства в болницата бяха съсипали съня ѝ, а след тях тя неизменно идваше и на фитнес, вместо да се наспи у дома. Упорита е, няма да се откаже.

DSC08491

пътувахме с малкото корабче

DSC08503

вдясно е брегът, който оставихме

Филипинската ми приятелка работи като лекарка в малка болница за бърза помощ в едно село от градски тип. Ходих ѝ на гости в болницата – тя е на един етаж – с приемен кабинет, микроскопична стая за почивка на дежурния лекар и няколко стаи за лежащо болни. Докторът е винаги сам на смяна, с една сестра; решенията и отговорността са изцяло негови. Понякога Агнес ми показва покъртителни снимки на тежки случаи, които е направила с телефона си, за да сподели трудностите си с мен. За мен тя е герой, всеки ден е на фронта.

DSC08506

минаваме покрай корейската корабостроителница Ханджин

DSC08526

хребетите на Замбалес

IMG_2324

двете с Агнес на корабчето. Жълтите ленти се дават с билетите, за да се открояват туристите на острова; този ден нямаше други, освен нас.

DSC08527

пред нас е северният бряг на Гранде Айлънд

И така новоизпеченият Робинзон потегли на самотна обиколка да изследва острова. За змии не мислих и те не ми се обадиха. Късметът на новака… Не че няма – наблюдавали са ме отстрани на пътечката, препичайки се мързеливо на слънце. По-късно научих, че противозмийски серум на острова няма, а и в болниците в Олонгапо също – всеки сам да се пази.

Поплувах в басейна – дори обичайни занимания придобиват за мен романтичен ореол, когато си съвсем сам. Въздухът бе напоен с уханието на непознати цветя, а в бляскавия зной на тропическото слънце островът спеше. Ние бяхме единствените му посетители. Навсякъде цареше запустение. Живо беше само растителното море на задушаващата джунгла. Времето сякаш бе подменено – същи Джурасик парк…

DSC08588

диви банани

DSC08653

неузряла папая

В пустеещите острови има нещо страховито и в същото време магнетично,  необяснимо привлекателно… Защо рушащата се красота ни привлича толкова силно? Вероятно защото дава храна за въображението. Влязох в едната от двете изоставени постройки, издигнати една срещу друга през тясна алея с шахматно разположени черни и бели плочи. Не се чудих дълго на какво се дължи нейната магия – ето залата на втория етаж е била бална, тук се е танцувало, ехтял е смях, хората са разговаряли и са се сближавали или смразявали под вечно топлото нощно небе… Пред погледа ми оживя картината на потъналия „Титаник“, където балната зала с ръждясали парапети, обвити с водорасли, възвръщаше блясъка си с превъртяното  назад време, когато гордият кораб – хубавец е поел на първия си и последен рейс. Размисли, вълнения, човешки драми – всичко е преживяно тук, както и в отсрещната сграда, която е бивша  военна болница. Качих се на покрива ѝ по пожарната стълба, вече доста изгнила и опасна на места.

DSC08647

сградата с балната зала

DSC08619

към втория етаж

DSC08615

някогашна бална зала

Покривът всъщност представлява обширна тераса с полуразрушени каменни перила и е най-хубавото нещо в цялата лечебница. Гледката е позакрита от вековни дървета, но между клоните на едно от тях прозира лазурното и гладко като огледало море – не си го представям по време на буря. А от тук прелитат не само бури , но и жестоки тайфуни.

DSC08609

старата болница

DSC08646

терасата на покрива

В средата на своеобразния площад над стрехите  се мъдреше бар – за разтуха на болните войници. Минах и по коридорите покрай празните стаи – тръпки ме побиха, колко ли призраци  на млади мъже, оставили живота си в горещата земя, витаят наоколо…

Всъщност околността беше изпълнена с духове от миналото – още със слизането си на брега двете с Агнес бяхме откарани с туристическо влакче на обиколка из останките на Форт Уинт. Укреплението носи името на бригадния генерал Теодор Уинт, служил в американската армия по време на Гражданската война и войната с Испания, и е част от пристанищната отбрана на заливите Субик и Манилски, изградена от филипинския отдел на Министерството на отбраната на САЩ през 1907 година. На площ от сто акра, колкото е островът, са били разположени пет батареи с  дванадесет оръдия, осем минохвъргачки и огромни гаубици. Крепостта е играла важна роля и по време на Втората световна война за защитата на столицата. След края на войната е станала място за почивка на американските военнослужещи и техните семейства. Олонгапо се превръща от испанска в американска военноморска база.

След поражението си в Испано – американската война от 1898 година Испания губи богатите си колонии Куба, Пуерто Рико и Филипинските острови, които минават под суверинитета на Съединените щати. Филипинците са се вдигнали на кървава революция срещу Испания още две години по-рано и не са искали отново да станат нечия колония. През февруари 1899 започват неравни боеве между американската армия и филипинските сили.

„Не ме е страх и винаги съм готов да изпълня дълга си, но бих искал някой да ми каже за какво се бием“ – думи на Артър Викърс – сержант в Първи полк на Небраска.

„В Калукан са живели 17 хиляди души. Когато нашият Канзаски полк премина през него, не остана жив нито един. Останаха да стърчат само стените на голямата църква. В село Майпайа, където нашата първа битка започна през нощта, е имало пет хиляди жители. Камък върху камък не остана… Трудно можете да си представите тази ужасна сцена на запустение. Войната е по-лоша и от ада.“ – капитан Елиът от Канзаския полк.

Много американски офицери са участвали и в избиването на индианците и прилагат и към филипинците известния злокобен девиз: „Единственият добър индианец е мъртвият индианец.“

Войната завършва на 4 юли 1902, ясно е в чия полза. Още век колониално робство за островитяните.

IMG_2363

оръдието е на повече от век

Сред зеленото прикритие на гъстака днес се е спотаило дългото дуло на едно –единствено брегово оръдие, до което ни заведе водачът. Само него не са си прибрали американците на тръгване през 1993-а. Като всяко внушително оръжие предизвиква тръпки по гърба, едновременно страх и мрачна възхита от мощта му. Островът се е разтърсвал из основи при всеки грохотен изстрел. Филипинецът убедено потвърди, че призраците са се заселили наоколо и понякога си правят шеги с туристите като оставят бледи петна по снимките им…

Когато по-късно си разглеждах снимките от острова, открих на две – три белезникави следи като от дим. Може да е от светлината…

DSC08573

стълбите са от испанско време

DSC08564

подстъпите към крепостта

DSC08535

нашият гид Ендрю твърди, че баща му е американец

Гидът Ендрю ни закара и до укреплението, където е била монтирана артилерията. Влязохме  в укритията за войниците, а  по стените още личат  надписи от различни времена; „Огън! Още един!“ – дива радост или просто задоволство от добре свършената работа… Американци и японци са се биели за вече поробената филипинска земя…

DSC08547

триколка за туристи

DSC08550

любопитен е, дойде да се запознаем

Продължаваме с откритата триколка към източния бряг; там нахвърляните скали му придават строго величие. Вляво е брегът на Замбалес, следваме бреговата ивица и погледът ни се спира на корейската корабостроителница „Ханджин“ – четвърта по големина в света, която дава хляб и на множество местни работници. Прекосяваме залива Субик и вдясно се открояват крановете на контейнерния терминал, един товарен кораб бавно го наближава.  Още по-натам следва Камаян с неговия Океанариум, където ходихме по суша със Стани. Гледката е по домашному позната, но далечна.

 

DSC08655

островен следобед

DSC08557

източният бряг

DSC08553

островчето Чикита

Много по-наблизо е островчето Чикита (малка – на испански). Ендрю важно обяснява, че по време на отлив може да се върви дотам по пясъчна коса, но не съветва туристите да го правят, защото на тази шепа земя е пълно със змии… Случихме прилив, иначе като нищо щях да отида да проверя думите на гида, не че не му вярвам.  Във всички творения на природата има нещо за възхищение, тя не върши нищо безполезно.

DSC08604

местна лодка с балансьори

Обиколихме целия Гранде Айлънд и се върнахме пак на северния плаж, бившия военен кей, откъдето тръгнахме.

DSC08634

басейнът

След като поплувах в топлата, сгряна от слънцето вода на басейна, се върнах на плажа при Агнес. Тя се бе събудила и дори бе издирила един сервитьор в пустата околност. Видях, че наблизо има ресторант, но не вярвах да заработи само заради нас двете. Приятна изненада – поръчката пристига направо на пясъка. Хапнахме печена риба, зеленчуци и неизменния ориз под шарената сянка. Пълно спокойствие и тишина, идилия, жив човек не се вижда. Вече е време за морето, успокоиха ни, че наоколо акулите ядат само риба, нищо по-едро…

DSC08628

сервитьорът

DSC08629

обядът ни е типично филипински

Гмурках се и плувах с часове, без да усетя, че гърбът ми е изгорял съвсем… По средата на деня не можеш да стоиш на слънце безнаказано дори и през ноември – ще ти смъкне кожата…  Агнес  вървеше из водата и събираше интересни миди и счупени корали, изхвърлени от вълните.

DSC08665

бързо пада здрач

DSC08667

черните силуети на палмите

Най-сетне слънцето реши да се премести малко по на запад, а вече знаех, че много скоро ще настъпи нощта. Корабчето ни очакваше  на кея.

Наталия Бояджиева

Филипините 38

ФИЛИПИНИТЕ 37

П И Н А Т У Б О

(втора част)

dsc05459

“20 минути до кратера” – най-сниманата табела

dsc05461

към върха зеленото и водата са  повече

Ликуващо тържество по изтощеното лице на Полин – стигнали сме до табела „20 минути до кратера!“  Посочените минути са както окуражаващи, така и много относителни, но след около час катерене по стръмното най-сетне пред нас се открива възхитителна гледка – в кратера сме, а езерото е в краката ни, заобиколено от настръхнали скали.  Какво езеро – изумруд и сапфир, преливащи един в друг. Спокойна опъната кожа, ментолово прохладна, по която мога да пиша с пръст. Ни ветрец, ни вълничка отгоре… Мами да поплуваш, макар че изглежда бездънно. Татко, не се тревожи, пазят и не разрешават да се влиза; във водата имало разтворени сулфатни и серни съединения, опасни за човека. Вулканолози правят измервания периодично, ако водата от езерото изчезне, вулканът се готви да изригне. Но в момента е тук – красива до вълшебство.

dsc05464

и едно кученце пое с нас нагоре

dsc05468

колко окриляващо!

dsc05452

Ной

dsc05477

заветната табела “Добре дошли!”

Снимам тази приказка и сядаме да хапнем – както вече споменах, по-вкусна риба и ориз не съм яла… Наоколо дърветата не са едри, нито храстите – гъсти. Показват ни необичайно ниско мангово дърво на двадесет години; то няма и да порасне по-високо заради сулфатните изпарения от кратера, неуловими за нашите носове… А иначе е отрупано с още неузрял плод.

dsc05479

езерото в кратера

dsc05500

по опънатата кожа на езерото пробягват облаци

dsc05510

Паоло

Границите на три провинции се събират точно тук – Тарлак, Замбалес и Пампанга. Най-дълбокото езеро в страната е – до дъното му има седемстотин  метра…

dsc05504

ниското мангово дърво

dsc05508

кратки мигове на щастие пред бездънното езеро

В един момент изражението на Паоло става далечно; научил е нещо, което аз не съм чула:

– Американците са предупредили да се върнем до пет следобед, защото след това ще хвърлят бомби… Щели да измерват параметрите на кратера, издълбан от бомбите…

По-абсурдно нещо не бях чувала! Ами наблизо живеят аета… Да дърпаш дявола за опашката като хвърляш бомби близо до калдерата на активен вулкан… Само три дни по-късно – на 28 април 2014 година Барак Обама ще подпише споразумение за сътрудничество в отбраната с филипинския президент Бениньо Акино, според което за срок от десет години ще бъде даден достъп на американските войски до филипински военни бази за „насърчаване на мира и стабилността в региона“. Това обезсмисля демократичните постижения, когато огромните американски военни бази са били закрити в началото на 1990 година и се е сложил край на вековното американско военно присъствие в тропическата страна, чувствителен въпрос в тази бивша колония на САЩ. Решението ще предизвика бурен протест на филипинци пред америанското посолство в Манила…

Но сега трябва да бързаме… А и в очите на иначе спокойния Ной изведнъж се появява безпокойство.  Въздухът става още по-тежък и лепкав от тропическата влага. Летният влажен мусон започва да затрупва небето с оловен хаос от безформени облаци. Те забулват на върволици скалите и склоновете и се заплитат във венци, подгонени от бурните пориви на вятъра, а през тях мрачно надзъртат зъберите на кратера. На един чукар знойно пламти  косо падащ слънчев лъч. Вулканът все още тупти и диша.

dsc05513

стените на калдерата

dsc05520

и друг водач се спуска надолу

dsc05527

аета също бързат да се приберат

Времето се променя рязко в планината, трябва да тръгваме, да изпреварим дъжда; тук той за минути може да се превърне в чудовище, което да препълни потока  до наводнение. Речицата не е могла да проникне през каменните плочи и да си издълбае по-дълбок улей, а е образувала руслото си като е укрепила бреговете си от довлечения чакъл.

dsc05549

облаци над Бялата пустиня

Ной ни разказва, че пет години по-рано, през един августовски ден, седмина французи,  трима корейци и белгиец са изкачили върха. Но горе ги посреща проливен дъжд и по обратния път те са залети от вилнеещите води на река Сакобиа. Телата на жертвите са намерени по-късно надолу по течението. От тогава не се допускат туристи по време на дъждовния период. Събираме багажа и, неотпочинали напълно, потегляме обратно – и тъкмо навреме. Тропическите бури се развиват с бързина, достойна за силата им. Сами сме в безкрая.  Дъждът ни следва по петите, но надолу се върви по-бързо, така че успяваме да му избягаме за кратко. Страхотна светкавица блясва пред очите ми и озарява притъмнелия ден, край мен бясно изтрещява гръмотевица. Дъждът  вече се лее като плътна завеса, всяка капка като че има задача да те забие в земята. Слънцето се е скрило, настъпва оловен полумрак. Небето се е снишило съвсем, просто като че ли виси над главата ми – и от оловносиво е станало черно. Куполът облаци неусетно се свежда и мракът става по-дълбок. От време на време ти се струва, че е настъпил краят на света и ти си последният жив човек.  Задъхани стигаме до всъдехода, мятаме се вътре и поемаме обратно.

dsc05530

железни соли са позлатили  рекичката

dsc05570

всички се изнасят

Шофьорът е на поста си, той е опитен, лицето му не изразява тревога. Тойотата заподскача по набраздената котловина. Както бе започнала, така и рязко, като с нож отрязана, бурята спира. Ранен следобед  е, до „приятелския“ огън  на американците има още време, дали ще успеем да се изкачим и до аетското село Тарукан… Мокри сме до кости, но какво от това, въздухът е топъл, дрехите бързо съхнат.  Полин ме поглежда жално- изморена е, няма да дойде с мен.

dsc05556

Полин

Всички остават в колата, само ние с Ной поемаме нагоре към платото по разкаляната пътечка. Водата си е издълбала улеи в склоновете, а сред  дивия безпорядък на големи и малки скални отломъци се гушат къщичките на аета – господарите на тези земи.

dsc05566

улеи в снагата на вулканичните хълмове

dsc05563

реката вече буйства

dsc05577

издигаме се нагоре

dsc05442

дървета, застинали завинаги в лахара

dsc05580

наближаваме

Катерим се дълго по пластовете втвърдена лава, джипът долу се превръща  в точка, а когато излизаме  на платото, попадаме в истински рай – погледът, изненадан, си почива в изобилната къдрава зеленина. Лъскавите палмови листа блестят на светлината на захождащото слънце. Заглеждам  се в зеления пламък на свързаните в гора край селото панданови дървета, диви банани и папая. Жегата пак става непоносима, всичко пари, ако го докоснеш…

dsc05582

горе е рай

Била съм вече в Пастолан – друго село на негритос, домовете им са подобни, но тук личи външна помощ. Здравна служба – дар от британското посолство в Манила, църква и училище с името „Емилия“ – подарък от международната организация „Добри хора“, основана в Южна Корея през 1999. Ето че имало кой да помисли и за това изчезващо племе – хуманитарно сдружение, насочено към развитие на изолираните райони, изкореняване на бедността, защита и образование на децата, особено в отдалечени места, населени с  етнически малцинства, без правителствена защита.

dsc05593

църквата в Тарукан

dsc05594

здравният център, дар от “Добри хора”

dsc05598

училището “Емилия”

Наизлязоха жени и деца – те са по-любопитни, макар и срамежливи. Кротки и обичливи създания, аета се сприятеляват лесно и доверчиво. ( Имам вече приятели от Пастолан, нашите срещи винаги ни носят радост). Усмихват се, но не с угодническата усмивка на равнинния филипинец, а с чистосърдечната и открита усмивка на детето. Дребни фигурки – трудно можеш да различиш кой носи бебето на ръце – майка му или по-голямата му сестра.

dsc05585

Тарукан

dsc05590

селото на аета

Разговорих се с една жена и от нея научих, че  след изригването на вулкана аета са се преселили в областите Пампанга и Тарлак, но пет години по-късно  са се върнали по родните си места да си обработват земите. Тук горе, на високото, докъдето кола не може да се изкачи, те водят изолиран и прост живот и се чувстват в безопасност. Идилична пасторална картина. В селото струи благодатно спокойствие, обичайно за племето. Те вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък от техния magbabaya (бог). Върховният бог властва над по-малки духове, които обитават реката, морето, планината, долината и други места. Мъжете танцуват, за да умилостивят духовете  преди и след лов на диви прасета или пътуване за търсене на мед. Жените пък танцуват вечерта преди да се отправят да събират миди.

dsc05607

по улиците на селото

dsc05608

уютно – екзотично

Имената им идват от природата – те са думи за планини, реки, дървета, камъни… По-възрастните мъже от племето все още бродят по горите на лов за храна и се връщат у дома само за да споделят улова. Използват копията си единствено  за лов и като украса на тържествени церемонии. В последните години по-младите са започнали да търсят работа в мините и дърводобива, за да печелят пари за нуждите на своите семейства.

Всяка общност има собствени закони, предавани устно от поколение на поколение. В северната част на остров Лузон ги наричат pugut (дума на илокано, която означава „таласъм“ или „горски дух“). Дълго време племената устояват на „външния“ свят и живеят само с достойнството на собствената си култура. Начинът им на живот не е променян в продължение на хиляди години. Едва напоследък започват бавно да се адаптират към новата  реалност – децата ходят на училище, има здравна служба, където лекар работи заедно с техния племенен лечител. Намерили са и политическия си глас като народ, изпращайки петиции до правителството за възстановяване на законните им права над бащините им земи. Негритос се нуждаят от помощ, за да оцелеят и да спасят своята уникална цивилизация от изчезване.

Ето и някои от техните вярвания. Смята се, че ако бременна жена доближи до някое грозно животно или яде определена храна, то това ще се наследи от бебето и то ще изглежда като маймуна или ще има коса като маймунска козина. Това суеверие е единствената причина много жени да не се появяват в обществото, докато са бременни. Друго – да не се слагат пари върху масата за хранене – носи лош късмет. Ако пък си режете ноктите на краката през нощта, искате някой по-възрастен роднина да умре…

„Коралите се множат, палмите растат, а човек си отива…“ – казват мъдро аета.

Древна легенда разказва за Бакобако, ужасният Дух на морето, който може да се превръща в огромна костенурка и който хвърля огън от устата си. Когато бил преследван от ловци на духове, Бакобако избягал в планината и изкопал голяма дупка в средата на върха. Започнал да хвърля по околните земи скали, кал, прах и огън в продължение на три дни и да вие толкова силно, че земята се разтресла.

Вземам си довиждане с изгубващото се царство, с този живописен свят, изпълнен с проста радост от живота и слизаме отново в призрачната Бяла пустиня, в извънземния пейзаж между веригата хълмове, където дори и водните биволи карабао са бели. Пустошта придобива някакво мрачно и меланхолично величие, създавано от голите била и стръмните стени и склонове, рушени и разкъсвани от бури, порои и светкавици.

dsc05618

блажена баня за карабао

Нашата експедиция е към края си. Непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в това негостоприемно място, обитавано само от аета, да изкачиш огнедишащия Пинатубо. Но тъкмо тази опасност омайва и подмамва пътешественика. Даже и сред дивата и враждебна пустош, а може би именно там, се чувстваш силен и здрав.

Беше вече дълбока нощ, когато ме оставиха пред хотела. Дори момчето от охраната се беше запиляло нанякъде. Филипинското лято няма светулки, които да разпръскват жарава. Чува се само нежно настойчивият зов на гекона.

Разделихме се с Полин и Паоло въодушевени и с нови планове за пътешествия – имало една планина с чудни водопади… Без да знаем, че никога повече няма да пътуваме заедно (макар че, кой знае, що е живот, пред нас е). Най-неочаквано  баща им попречи на нашето приятелство и тази загадка остана неразрешена и до днес. Така, както не е съгласен и дъщеря му да си има приятел. Бащината воля на две не става в това семейство. Джеймс се оказа  истинска Султана в панталони. Той и до днес  ни уверява в писма, че заедно с децата си са завинаги наши приятели във Филипините, но очевидно има различна представа за приятелството от моята. Не всички черти от филипинския характер бих могла да си обясня,  въпреки  че всеотдайно се опитвам да го разбера…

Джеймс е  интелигентен млад човек и старателен служител, но често попада на компании, които не преуспяват и фалират и на него му се налага да си търси нова работа. По-големите му деца Полин и Паоло движат малкия семеен бизнес като доставят месо в хранителните магазини. Рано задомен, както е традицията в страната, той остава на  млада възраст предаден  и самотен баща на три деца, а четвъртото живее при майка си. Той се вкопчва интуитивно в най-голямата си дъщеря, която поема грижите за домакинството и децата и не иска да я загуби. Всеки човек, към когото тя се привърже, пораства заплашително  в неговото въображение като неумолим враг. Той смени имейл адреса на Полин и телефонния ѝ номер, така че аз повече нямах връзка с нея. След многото приятелски знаци (покани за вечеря от негова и наша страна), за мен поведението му си остана тайна; мога само да правя предположения…

Всеки от нас носи в душата си мярка, с която мери другите. Културният шок е многопластов и това, което виждате на повърхността, може да породи най-голямо объркване и ужас. Не срещаме хората в живота си случайно – те са или  благословия, или  – житейски урок. Всеки от тях ни е учител – не е задължително да го харесваме, за да ни научи на нещо.

И когато изкачиш върха на планината, едва тогава започваш истински да се изкачваш., както казва Халил Джубран.

Половин година по-късно Джеймс и Полин ни дойдоха на гости в хотела. Носеха торта -за помирение. С половин уста бащата призна, че се е надявал аз да помогна на Полин да си намери работа като секретарка. Нямах никаква представа какви надежди е лелеял Джеймс, стана ми неловко, че, без да ме е питал, ме е вкарал в ролята на вездесъщата бяла жена, за която няма невъзможни неща… Уви, тази мисия не е по силите ми, обикновена чужденка съм, макар и  с цвят на кожата, силно надценяван и почти обожествяван  в тази страна. Неведнъж за тези две години расата ми беше предмет на специално, невинаги доброжелателно, внимание. Урокът по расизъм с обратен знак е твърде горчив и болезнен. “Малка е ползата от очите, ако умът е сляп” – гласи арабска поговорка.

Можем да различим истинското от фалшивото, тъй като фалшивото предизвиква у нас неопределена тревога, докато истинското изпълва сърцето ни с тихо щастие.  Приятелството – никога не можеше да ми мине през ума, че то някога ще се скъса, тъй като беше основано върху дълбоката симпатия между ума и сърцето. И все пак най-голямото богатство на всяко пътуване и приключение са хората в една страна, част от които стават твои приятели и остават завинаги в душата ти, колкото и кратко да е било общуването ти с тях.

ФИЛИПИНИТЕ 37

Филипините 36

ПИНАТУБО

(първа част)

– Татко, слушай! Изкачих се на един вулкан! Влязох в кратера! А там едно езеро – красиво като сън… Поисках да плувам в това езеро…

– А не, недей! – инстинктивно ме прекъсва баща ми.

– Не ме пуснаха – успокоявам го. – Водата му била вредна за човешката кожа…

Звучи просто – „изкачих се“, а всъщност си беше приключение. Целта ми беше мечтана и магична – Пинатубо! За мен рискованите приключения винаги са таили особена прелест. Осъзнах реално риска, когато в подножието на вулкана, където спряхме да платим такса и да наемем джип, трябваше и да подпиша декларация, че на своя глава тръгвам към върха. Никой не поема отговорност за вироглавите туристи.

Имам приятели, на които напълно се доверявам, с които се смея и плача, пътувам и се уча. Нещо много ценно в тях е смесицата от чувствителност и индивидуалност. Те са част от духовното ми семейство. Семейство не е задължително винаги да са хората, с които имаш кръвна връзка. Това са хората в живота ти, които те искат в техния. Тези, които биха направили всичко, за да те видят усмихнат и тези, които те обичат.

– Искаш да отидеш на Пинатубо? – погледът на спокойните, сериозни и открити очи на Полин се спира върху лицето ми. Една такава кротка и добра Полин. – Далеч е, пътува се дълго, но ще отидем, щом искаш. И ние не сме ходили, ще бъде интересно.

Интересно беше, нещо повече –  мистично. Но не толкова просто, колкото звучеше, казано от нея в обичайния ѝ лаконичен стил.

Тръгнахме в четири сутринта и зората ни завари на път. Краят на април е, най-горещото време на годината. В жаркия пояс на Земята няма пролет, няма обновление. Само в колата днес  е хладно.

dsc05301

карабао в оризовите ниви

В ширналата се до хоризонта равнина реките текат бавно, изливат се, сякаш земята е наклонена. А отвъд този тих слънчев край , на фона на безоблачното небе, отвъд зелените квадрати на оризищата с проблясваща сред тях вода и лениви карабао в нея, отвъд вълнообразните очертания на джунглата, в далечината изпъкна една синя печална планина с рядко правилна конусовидна форма с изрязан връх като място на изваден зъб. Смътна и замъглена под небето като фантастичен пейзаж от някакво съновидение. Такъв беше първият изглед от това странно място. Самата му невъзмутимост представлява заплаха.

dsc05305

Пинатубо

dsc05308

вулканичната пепел е спряла живота, където е паднала

По междуселския път на места е насипана оронена царевица да съхне; тя блести в златно на слънцето. Полето е обрасло с висока пожълтяла трева, прегоряла и повехнала от продължилата половин година суша. Иззад гъстия шумак на джунглата  надничат стари бамбукови колиби, а често покрай пътя се носят  вълма бял дим. Паоло, като по-словоохотлив, заобяснява, докато шофира:

– Хората горят сухи клони и прегорялата трева. Знам, че не е добре да се пали огън на полето, но ако селяните не направят това, слънцето и адската жега ще лумнат пожар, а той е страшен…

dsc05319

селска къща

Безчетните острови образуват дълга брегова ивица, където живее по-голямата част от населението. Реките, езерата и равнините също осигуряват прехраната на много селища и земеделие, особено за най-важната храна – ориза. От друга страна водният път улеснява транспорта от стари времена. Планините и джунглата традиционно служат за изолация и защита на различни етнически племена – от миниатюрните горски къщички на ловците аета до усамотените ифугао в техните планински крепости – от хиляди години издълбани в склоновете оризови тераси. Островите са нанизани през Тихоокеанския  огнен пръстен, затова има активни вулкани и чести земетресения.

dsc05317

краят на сухия период е

Но аета сега са по-уязвими от всякога. Една тъжна комбинация от природни бедствия, нарастващата бедност на съседните равнинни райони и правителствената апатия ги сварва неподготвени да се справят с реалностите на съвременния живот. Те имат малко понятие от неща като пари, лична собственост или държавно право. Техните вождове и старейшини водят нескончаеми дела с държавата и са успели да си върнат малка част от бащините земи – така земята около връх Пинатубо отново е тяхна.

Често забравяме, че сме гости на тази планета. Много ни е грижа за застрашените от изчезване животни, включваме ги в „Червената книга“, правим кампании в тяхна защита… А за застрашените от изчезване хора защо ли никой не говори…

dsc05313

прилича на сняг, но е пепел

Минават часове, откакто сме напуснали Субик. От Санта Хулиана колата свърна в един страничен път с цвят на сини сливи  и ние залъкатушихме нагоре по стръмното.

dsc05331

касата е отвън, под навеса

dsc05332

бъгита за любителите на самостоятелни разходки

Наближаваме. Спираме на пропусквателен пост, където трябва да наемем високопроходим джип, обикновена кола не може да прекоси Каменната пустиня. След  десет сутринта не допускат туристи, защото няма да успеят да се върнат до стъмване. Попълваме и декларация за доброволно и на наша отговорност изкачване на върха и влизане в кратера на дремещ вулкан. Оставяме и телефона на наш близък – за всеки случай.  За миг ми се мярна сянката на мисълта за опасност, но това само разпали жаждата ми да опитам и това приключение. (Ако нещо те плаши, направи го! – смята Овенът). Купихме си и храна от една колиба – ориз и по парче печена риба (по-късно, когато стигнахме върха, реших, че това е най-вкусната храна, която съм яла някога). Поговорих си и с местно момиче на име Принцеса, качихме се после в джипа заедно с нашия достолепен водач с името Ной и един шофьор и потеглихме.

dsc05333

нашата тойота – всъдеход

dsc05335

Принцес, на тринадесет години

От тук нататък път няма. Стръмни каменни грамади ни обграждат от всички страни. Пространството пред нас стана още по-неприветливо и пусто. Острите очертания на суровата каменна пустош бяха смекчени донякъде от младите дървета, прорасли по склоновете от двете ѝ страни. Плодородната област остана долу зад нас, а заедно с нея – и съвременният свят. Вместо него виждаш пред себе си предисторията – как се е формирала Земята. Необятно, пустинно и загадъчно място. Безбрежна, осеяна с камъни пустиня, която се разстила еднообразно до самия хоризонт. Колкото повече стои човек тук, толкова повече прониква в душата му меланхолията на тази пустош. Безкрайна шир, която все пак има някаква мрачна прелест. Бяла пустиня е неофициалното название, което дават филипинците на тази местност. А някога джунглата е разстилала пред погледа чудното си плодородие, от векове – допреди Пинатубо да се разгневи…

dsc05337

в Бялата пустиня

dsc05339

дори и карабао тук са призрачнобели

dsc05348

хълмовете са като отрязани

Единственото разнообразие днес  е шумен поток, който струи бързо надолу и чиито води пресичаме на няколко пъти като джипът се накланя с муцуната напред  рязко и отвесно, аха да се преобърне. Ние с Полин изпищяваме от ужас, а мъжете стоически понасят несгодите… Пространството с рев се разделя, а шофьорът, сграбчил кормилото, се мъчи да преведе успешно колата през неспирния напор на горещия въздух и пороя от чакъл. Луцифер е роден в такава жега и в такава пустош.

dsc05361

през реката

Ной не е от разговорливите, само веднъж посочи през прозореца нагоре към платото – там живеят аета. Подскочих от вълнение и го накарах да обещае, че на връщане ще се отбием в селото им.

dsc05343

тази гледка се точи с километри

Сянката на меланхолията се е надвесила над тази местност, която носеше отпечатъка на страшното бедствие. Но това усетихме най-вече, когато слязохме от джипа след около час пътуване. Стигнахме до място, където и наследената от американската армия военна кола не можеше да премине, нататък само пеша. Щом стъпих на размекнатия от горещината пясък и погледът ми се зарея над напечения камънак, се почувствах като гълтач на огън – въздухът прогаря дробовете при вдишване.

– Да вървим – подканих приятелите си, – защото то иде подире ни – имах предвид слънцето.

То явно ме чу и се пообиди, както стана ясно по-късно. Небето е прозрачно светло и горещо, невъзмутимо сухо и синьо. Пълно затишие. Само белият шум на течащата вода ми помага да прочистя ума си. А някъде горе в кратера се спотайва  езерото – студеносин скъпоценен камък сред сгорещената земя. Вулканично езеро – една от най-екзотичните гледки в света. Където има вода, е бухнала богата и пищна растителност – на високото.

dsc05356

срязаната част от хълмовете е мъртва; животът  е отвъд

Огромни каменни блокове и остри скали стърчат от негостоприемните ѝ сипеи – суров и безутешен пейзаж, по библейски пуста земя. Светът сякаш отново ще се роди. Дали няма  да мярна някъде Адам и Ева, хванати за ръка… В този хаос обаче има и някаква симетрия.

dsc05360

разноцветни камъни – играчки за великани

dsc05365

далеч напред се синее калдерата на Пинатубо

Вулканите в Югоизточна Азия са и най-мощните в света. Пинатубо е активен стратовулкан, чието изригване идва след  635 години летаргия и предизвиква най- бурния вулканичен катаклизъм през двадесети век. Пренесох се във времето на 15 юни 1991 година, в два следобед, не толкова отдавна.  Докато аз съм водела за ръка наскоро проходилия ми син във Варна, тук горящият кратер е бълвал потоци лава и е хвърлял на шеметна височина късове скали. Течен огън е падал на ослепителни водопади. Величествена, но жестока и опасна гледка. Изригващата горяща лава покрива планинските склонове с течен огнен килим, димящият ѝ набръчкан гребен се вижда отдалеч. Смъртоносна прегръдка. Бликат с трясък снопове ослепителна светлина. В пламтящия въздух жегата трепти като над пещ.

dsc07130

преснех изригването на Пинатубо в музея в Ангелес

Серия от експлозии. Силно сгъстена и отприщена енергия…Като разбрал за илюминациите, тропическият тайфун Юния се довлякъл и се включил към кулминационната фаза, за да допълни и утежни ефекта. Изсипаният проливен дъжд образува лахар (смъртоносна гъста и лепкава кална река, която се движи с шеметна скорост и помита всичко по пътя си), по чието русло вървим сега. Гигантски чадър, гъба, облак. Земетресение. Чадърът започва от шестотин километра в диаметър и достига 1200 километра в диаметър, а стълбът е висок шестдесет километра.  Тогава се образува и кратерът с диаметър три километра, а върхът е отрязан  със сто и петдесет метра. Мусонните дъждове го напълват – това е езерото Пинатубо (“плодородно място”), което се задълбочава с по един метър на месец в течение на десет години.

Източните ветрове са издухвали облака, чието основно тяло е дълго единадесет хиляди километра, на запад. След осем дни той достига Централна Африка, а цялата Земя обикаля за двадесет и два дни. Озоновата дупка над Южното полукъло се увеличава до безпрецендентен размер, а глобалната температура рязко пада с около половин градус в продължение на две години. Повече от месец Пинатубо изхвърля пепел, но главното огнено представление продължава до 23 часа на петнадесети  юни. Моите млади приятели не са били родени тогава, но други познати очевидци са ми разказвали за разрушителната стихия и за последвалото дълго изриване на пепелта, покрила къщите.

DSC03334

жители на Олонгапо разчистват града от тоновете вулканична пепел (сцена от Градския музей)

Населението е било евакуирано, но въпреки това седемстотин аета  са били погребани под калните лахари заедно с горите, добитъка и домовете на сто хиляди души.

dsc05372

по пътя към върха

Връщам се постепенно в днешния ден – в същата тази Бяла пустиня съм, сред белезникави пясъци и нажежени камъни, като че още неизстинали от онзи ужасен ден. На места сред сипеите стърчат овъглени стволове на дървета, пометени от лавата и лахара и неизгорели напълно. Само отстрани има зеленина, иначе всичко е гладък, безжизнен камънак. Като някакъв непринадлежащ вече към Земята отвъден свят, в който никога няма да се зароди отново живот. Пътят води нагоре, но така постепенно, че почти не се усеща наклонът.  Признавам, че тласкана от нетърпеливо любопитство, крачех неотлъчно зад водача, който се движи равномерно и без следа от умора, и рядко се обръщах назад. Понякога спирах, за да снимам и да пия вода и тогава хвърлях поглед към Полин и Паоло, които виждах надалеч като две смалени фигури. Спирах Ной да ги изчакаме под някой навес. Почивахме и – отново на път, на път! Изнемогваме от жегата. Пътуването е трудно, ето защо обожавам да пътувам.

dsc05388

сюрреалистичен пейзаж

Високо нагоре се издигат замъглените синкави очертания на върха, а отляво и отдясно се мяркат както лесове, така и напълно плешиви склонове.  Магмените скали са бивши реки от разтопен базалт, бликащи и клокочещи. Вървим по грубо напластения пясъчник на дъното на каньона, тук – там прекъсван от натрошен камънак и шисти,  и виждаме няколко хлапета аета, играят си сред камъните като ги редят във вид на крепости, това е тяхното природно лего. Къпали са се в потока, косите им са още мокри. Приветливо се усмихват, говорят ми нещо, снимам се с тях. Тук е техният дом – сред този декор за фантастични филми,  тук растат. По-късно ще вляза и в тяхното село.

dsc05425

Ной води, натоварен с багажа на Полин

dsc05426

деца аета в тяхното царство

dsc05433

Малкият принц в своя замък

dsc05435

техният конструктор е природата

Audio