ПЪРВА КНИГА

Приятели, искам да споделя радостта си с вас –

излезе от печат първата ми книга – “СВЕТЛИНА ОТ ИЗТОКА” –

разкази за Китай, придружена с диск. На него са записани репортажите ми от
Китай за радио Татковина, както и е представена художничката Емилия Бояджиева – Пеева с нейни картини, посветени на Китай. Еми е авторка на корицата. Картината ѝ се нарича “Момичета” и представлява две девойки от Пънлай, където живяхме три години.  В диска ще откриете още снимки от Китай, свързани с пътешествията ми.

Благодарна съм на д-р Ивета Рашева – главен асистент в КМНЦ – БАН – за топлото представяне в рецензията ѝ на книгата.

Благодарности и на писателя Захари Карабашлиев за сърдечния отзив.

Благодаря също на издателство “Българи” и на издателя Николай Тодоров за радостта, с която се зае с моя проект.

Книгата може да се намери в НДК – 1 етаж, кафе клуб “Перото”, който е денонощна книжарница. От утре ще присъства и във верига книжарници “От А до Я” в София.

В родния ми град Варна ще пристигне в началото на февруари, допълнително ще ви пиша точно кога.

Ще се радвам да споделите впечатленията си от книгата.

 

добре дошли в нашия уеб сайт

    НОВИ КНИГИ

    „Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния ...„Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“ – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев. Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.Цената на книгата е 24 лв.
    Advertisements
    ПЪРВА КНИГА

    ФИЛИПИНИТЕ 27

    ХАРАКТЕРЪТ НА ФИЛИПИНЕЦА
    Във вежливите обноски на Ким забелязах известна липса на сърдечност. Държеше се хладно и равнодушно, особено след като ѝ отказах да ям пиле пиникпикан. Не загубих време да ѝ обяснявам причината, тъй като човек чува това, което иска да чуе. Всеки трябва да стига до своята истина сам, безнадеждно е да бъдат убеждавани хората в нещо. Ким пътува изцяло на мои разноски и ако аз не купя пилето, тя няма да си купи сама.
    Отказът ми беше категоричен, тъй като видях с очите си как „подготвят“ нещастната птица за готвене. Живо пиле се държи здраво за краката и се бие с пръчка, докато умре. След това се скубе, пърли и реже на парчета. Във вряща вода се пуска първо осолено свинско и когато се свари, се добавя пилето. Това е прочутата рецепта, която упорито не исках да пробвам, въпреки честите настоявания и напомняния на младата жена. Ако човек е работил като учител, той е навикнал на детските манипулации и капризи и не се впечатлява особено. Колкото и да се облизваше и да преглъщаше Ким, аз останах непреклонна – няма да ям изтезавано животно.
    Сблъсъкът с моите ценности не ми причинява вече толкова огорчения и разочарования, както в началото. Не съм ли тръгнала да търся различното, какво очаквам… Нали най-любимото ми нещо е да посетя място, на което никога преди не съм била. Пък и пътуването увеличава като с лупа всички човешки емоции. Най-после хората ще си останат точно такива, каквито са, и ще продължат да си ядат пиле пиникпикан, независимо от моето мнение за тях.
    Въпреки всички успокоения, една мрачна мисъл витаеше упорито в съзнанието ми – както казва Джиду Кришнамурти, да си добре приспособен към болно общество, не е признак на добро здраве. Намирам обществото им за втечнено, разпадащо се, в което няма нищо трайно. При тотална липса на ориентири всичко се разтваря във втечнена реалност. Връхлетяха ме спомени на вероломство и подлост, проявени от местни хора към мен… Ясно е, че когато някой те наранява, това е негова болка, не твоя, и все пак…

    11062762_955716114446746_6386551574059728842_n

    селяни от Хунгдуан

    10929974_955716024446755_5831176507842923982_n

    Хунгдуан, провинция Ифугао, Северен Лусон

    11081036_955712051113819_5684171344358027581_n

    зрители на празненството

    11111126_955711697780521_7691398620903443051_n

    танц
    Непостоянният характер на филипинеца. С каквато лекота сменят работата си през няколко месеца, с такава и прекъсват човешките взаимоотношения – любовни или приятелски. Всичко е до време за тях, нищо не е завинаги. Когато материята напълни съдовете, духът излиза от тях.
    Ако искате да разберете островитяните, един от ключовете може да бъде и следният ярък факт. Всяка година през април се прави пълна възстановка на битката при остров Мактан през 1521. Фернандо Магелан – първият мореплавател, достигнал от Европа до Азия в западна посока – е победен и убит от местния вожд Лапу Лапу. Последният испански кораб от експедицията достигнал Испания на следващата година, завършвайки първото в света околосветско пътешествие, с което окончателно се доказва кълбовидната форма на Земята.

    Всяка година на 27 април Магелан умира отново и отново от ръцете на Лапу Лапу под прехласнатите погледи на събралите се зрители. Радост и задоволство – така му се пада, какво е тръгнал да ни открива! Както знаем, не по-малко печална е и съдбата на Джеймс Кук, убит от хавайските туземци. Далеч не всеки гори от желание да бъде „открит“ за света.
    Днес на мястото на гибелта на Магелан има полуразрушен обелиск, поставен в негова чест от испанските колониални власти. Редом се издига величествената статуя на Лапу Лапу – филипинския национален герой, убиец на първооткривателя. Типичният упрек към филипинец за липса на национално чувство, е: „В жилите ти не тече вече кръвта на Лапу Лапу!“.
    Смъртта на големия европеец е забавила с около четиридесет години колонизацията на архипелага. От този ден нататък във филипинската душа свива гнездо подозрителност и омраза към белия човек, примесени с раболепие. Обяснимо е – от белите те са видели само робство. И до днес тази смесица заема място дълбоко и понякога неосъзнато в сърцата на местните. Пирамидата на житейските ценности е обърната и често техните изглеждат като карикатура на нашите. Високо в планините е малко по-другояче, но ние сме гости тук за кратко.
    Не обръщайте внимание на вековната омраза, изследвайте си планината. Това направих и аз.
    Главното препятствие за повечето хора е вътрешният диалог. Когато човек се научи да изплува от него, всичко става възможно, и най-невероятното. Но колко е сладък само този разговор със себе си… С усилие на волята се откъснах от него.
    Докато убеждавах сама себе си, че трябва да съм по-толерантна, поглъщах късната следобедна светлина, топла и сладка като детство, която обливаше тънко разстланата над земята мъгла. Ниското блестеше като кехлибарена лагуна. В меката въртяща се мъглявина самотните къщички изглеждаха като безплътни сенки. Антонио караше лудешки с увереността на човек, който не очаква да бъде прекъснат. Аз седях до него, а Ким подскачаше на покрива при всяко подрусване на джипнито. Хунгдуан ме съпровождаше с целия си колорит. Не се забравя. Напусках място, където имаше като че ли процеп между два свята – света на живите хора и света на дяволите. В селото двата свята се застъпват. Процепът е там. Той се отваря и затваря като врата от вятъра.

    11149452_955711701113854_6580361298760368891_n

    танц на площада

    11150871_955711674447190_5767248771241065828_n

    мъжки танц

    11159978_955711957780495_5788334376929136114_n

    разказва се история с движения

    11169822_955715987780092_4020356119326841781_n

    празник (движението “летящ орел” е подобно и в един гръцки танц)

    11173397_955715674446790_8533966593358777212_n

    в центъра е макет на оризовите тераси

    11174943_955713901113634_8909483177779000299_n

    празникът продължава
    – Антонио! – гласът ми достигна до него през мъглата на момата и оризовото вино. Стъкленият му поглед не трепна. Безразлично като на Буда лице. – Бързаш ли за някъде?
    – Не – равно каза той.
    – Ами защо препускаш тогава? На покрива има човек.
    – Тя каза, че мога да карам както искам, тя ще се държи здраво.
    Ама че работа… Тази Ким… И този буреносен облак, който ни следва по целия път… Изтръпнала, изгубих представа за мястото и времето.
    Заваля. Неочаквано Антонио отби встрани и спря джипнито пред панорамна площадка със зашеметяваща гледка. Вземам апарата и тръгвам на лов за красота. Ким слиза пребледняла от ложата на балкона, но не протестира; какво не прави желанието да се харесаме и да изглеждаме геройски…
    Всъщност дъждът е слаб; тук го наричат душ. Ситните капчици мокрят, но не оставят следи по кожата. Широко усмихнато слънце през искрящата решетка на дъжда. На една каменна пейка, имитация на дънер, седяха три старици ифугао, в носии с етнически елементи, които си докарваха по някое песо като позираха на туристите. Няма ценоразпис – колкото дадеш. Бях последната фотографка за деня и жените се бяха приготвили да си тръгват. Приближих ги с усмивка, подадох им с радост сума, която да ги зарадва, и те се нагласиха за снимки. След определена възраст всеки човек сам е отговорен за своето лице, на което се отпечатва характерът му. Никога не съм виждала усмихнато лице, което да не е красиво. Погледнете ги. Три образа, увенчани с пернати диадеми, подобни на индианските, три различни характера. Три дълги живота. Умиротворени души и тишина в очите. Поговорихме малко. Изпълнена с благодарност, прибрах апарата и веднага едно момиче, сигурно внучката, поведе баба си нагоре по стълбите.

    DSC00374

    на панорамната площадка

    DSC00380

    трите старици ифугао

    DSC00381

    внучката помага
    Помотахме се малко в магазинчето за сувенири и пак седнахме във вълшебното ни килимче с името „джипни“. Следобедното слънце проникваше едва – едва, хвърляйки на земята разсеяно сияние и нереални сенки. До насечения от планината хоризонт се простира недокосната джунгла. Самота и тишина. Зареяхме се надолу по стръмнината и най-после със залеза пристигнахме в хотела.

    DSC00383

    кметството на Банауе

    DSC00384

    ЗАБРАНЕНО Е ПУШЕНЕТО, ДЪВЧЕНЕТО НА МОМА И ПЛЮЕНЕТО НА МОМА – е надпис на улицата в Банауе
    Храната, която предлага хотелският ресторант, предвидливо е неутрална, така че да я приемат и чуждестранните гости. Докато чакаме поръчката, планираме следващия ден, когато трябва да стигнем до Сагада. Антонио се примъква до масата ни и предлага отново услугите си, но аз съм твърдо решена да не го наемам повече. Хапваме набързо и излизаме да се разходим за последно (каква неприятна дума) из градчето. От прозореца бях мярнала един дълъг, тънък мост без подпори, проснат над буйната река.

    DSC00386

    мостът, гледан от хотела

    DSC00391

    Ким спира нерешително

    DSC00393

    залез над оризова нива

    DSC00394

    Банауе
    – Ще минем по него – обърнах се към Ким. Тя хвърли обезсърчен поглед към висящия мост.
    – Чужденците много обичат предизвикателствата – глухо мърмореше под носа си като не стана ясно дали повече ни упреква или се възхищава. Запристъпва плахо след мен като че ли цялата конструкция изведнъж ще се люшне и ще полети. Между нас казано, мостът не беше никакво препятствие, но младата жена не знаеше това…
    – Приключенията са полезни – вметнах окуражаващо, но дори и мисълта на Езоп не можа да повдигне духа ѝ, вече прекършен след бясното препускане върху ламаринения покрив. Няма как да предусещате фобиите на хората, ако те сами не ви кажат за тях.

    DSC00396

    изглед от моста

    DSC00399

    Този мост нямаше край…

    DSC00401

    минахме го…

    DSC00404

    мостът свети като фар в нощта
    Докато стигнем отсрещния бряг, уличните лампи вече светеха, а моята спътница с последни сили пълзеше към края на въздушния коридор. Вечерният мрак бе започнал да се сгъстява. Спестих ѝ връщането обратно и се съгласих да се качим на трайсикъл (триколка – друго чудо на филипинския гений), който да ни откара на главната улица.
    Вече в хотела, напълно изтощена, Ким моментално заспа, а аз се заех да прехвърлям снимките в лаптопа. И лунната светлина, обляла оризовите стъпала отсреща, като че ли едва забележимо потрепваше.
    Където и да отидеш, това място става част от теб, без да осъзнаваш. Реалности има много, просто за всеки е очевидна една.
    Ранна закуска и помъкваме саковете към стоянката за джипнита, която си бяхме набелязали снощи. Слънцето изгря бързо, без много- много да се чуди дали си заслужава трудът. Ходейки по улицата, имах усещането за прекрасна лекота, въпреки багажа. Всичко е от въздуха – особената топла свежест на тропическата планина. Тихо и ведро. Във въздуха ухае онзи аромат, който човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди изгрев и преди жегата да те притисне.

    DSC00410

    на сутринта

    DSC00418

    момиче ниже тютюн

    DSC00419

    “балконът” вече е зает

    DSC00423

    джипнито е готово за път

    DSC00425

    млад пътник
    Запристигаха пътници. Първо се заеха местата на покрива като най-атрактивни, но Ким предвидливо седна вътре. Джипнито беше уютно в ранината и напластено със спомените и мислите на много хора. Прибрах се в него с някакво неясно облекчение и седнах до шофьора, имах да разпитвам много неща.

    DSC00428

    отново на път

    DSC00432

    водното ниво се поддържа цяла година

    DSC00429

    воден бивол карабао по пътя
    Предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот.

    Наталия БОЯДЖИЕВА

    ФИЛИПИНИТЕ 27