ФИЛИПИНИТЕ 11

МАНИЛА МЕ ПОСРЕЩНА С КИТАЙ

Още от средата на август нетърпеливите филипинци подредиха в големите книжарници изкуствени елхи и украшения към тях. Едва дочакаха първи септември и от сутринта по моловете загърмяха до болка познатите ни английски коледни песни.
– Защо е това бързане? – попитах Марвин, охрана в хотела. Не стига, че е вечно лято, ами и празнични приготовления пет месеца по-рано… Има време.
– В месеца вече има „р”, значи Коледа наближава!
– Каква Коледа, вие нямате сняг! – реших да го подразня.
– Да, но затова пък имаме дъжд! И после, Коледа е толкова вълшебен празник и ние го очакваме с такава радост… Има магия в него.
Не ни остава друго, освен да се присъединим към дългото очакване… А дотогава ще ви разказвам какво видях преди дъждовния период.

Връщаме се към април, пътуваме към Манила. Насрещното движение отнася милиони манилчани извън мегаполиса – по родните места, за да празнуват с близките си. Също като софиянци, парижани и други столичани по света. И за радост на Паоло, който като шофьор се наслаждаваше на необичайно лекия трафик. Изглеждаше като че ли само ние тримата пътуваме за столицата, а като стигнем там, няма да има никой…
Моите приятели ми бяха подготвили изненади, знаеха какво ще ме зарадва. Ето, навлизаме в огромния град. Въпреки слабото движение, цял час ни отне, докато наближим центъра. Манила се простираше безкрайна на фона на едно небе, което приличаше на нажежен купол от полирана стомана. Градът беше забулен от трептящия нагорещен въздух. Паоло паркира леко с помощта на един от тези мъже, които помагат срещу дребни пари с намирането на място и с наместването на колата чрез почуквания по бронята. Слизаме, захапва ни неистовата жега. Разтварям веднага щита си срещу нея, купих си го скоро след пристигането в Субик, след като се убедих, че и широкополата шапка не върши работа в тропиците. Никой не носи шапка тук, спарва. Е, разбира се, чадърът ми не е чак толкова функционален като на онзи английски пътешественик на остров Цейлон, герой на Карл Май, чийто чадър успешно съчетава в едно далекоглед, лула, пушка и сгъваемо столче, но все пак върши работа и в двата сезона. През сухия влиза в действие светлоотразителната му повърхност и гумираната подплата, която спира слънцето, пак донякъде, а през мокрия си е дъждобран.
Но къде сме? Кръглите червени фенери с пискюли от ресни под тях са характерни за една единствена страна в света. С всяка крачка се потапях в Китай – там където преживях три години от моя живот. Облъхна ме уютът на чувството да се завърнеш у дома след дълго отсъствие, в страната, станала ми толкова близка, почти като родина… Полин ме погледна с лека усмивка, изненадата беше пълна.

улица "Онгпин" в китайския квартал
улица “Онгпин” в китайския квартал

Но по улиците не вървяха китайци, а китайски филипинци. Намираме се в Бинондо – най-старият китайски квартал в света, създаден през 1594 г. Това е мястото, където испанците са позволили на китайците, на техните филипински съпруги и потомците им – китайски метиси – да живеят.
Намира се на река Пасиг и вече е център на китайската търговия преди пристигането на първите испански колонизатори през 1521. „Бинондо” е топоним, означаващ „планински” /тогава теренът е бил хълмист/. Филипините първоначално са населени от малайзийци; днес, макар и малко на брой, те са запазили своя традиционен начин на живот и култура. След тях на островите пристигат малайо – полинезийци /австронезийци/ – тяхната култура е много очевидна в езика, храната, танците и почти всеки аспект на бита. Те са търгували с Китай, Индия, Япония, Близкия изток, остров Борнео и в резултат и техните обичаи също оставят своя отпечатък. Днес филипинската култура е една от най-пъстрите в света. Научих се безпогрешно да определям различните влияния в нея – това е от испанците, онова – от американците, а това пък – от китайците. Хронологически редът е друг – първи са китайците, в разкопки е намерена тяхна древна керамика във всяко кътче на архипелага.

високото лице на Бинондо
високото лице на Бинондо

Още през осми век ветроходни джонки са пренасяли китайските търговци с помощта на мусонните ветрове до Манила, където те са обменяли коприна и порцелан за твърда дървесина, перли, еленови рога и черупки от костенурки, ценени високо в родината им. Периодът между десети и шестнадесети век се нарича Епоха на търговия и контакти. Мъжете са пристигали сами, техните сънароднички са оставали далеч, а те са се заселвали охотно и трайно по тези места. Така китайците се женят за филипинки и техните деца съставят общността на китайските метиси. През годините тази колония се разраства бързо. Днес китайските филипинци са една от най-големите задгранични китайски общности в Югоизточна Азия. Те обхващат близо 30 процента от филипинското население.
Китайските филипинци са добре представени във всички нива на филипинското общество, ползват се със заслужен авторитет и са интегрирани политически и икономически. Присъстват в търговията и бизнеса, притежават компании, които са значителна част от филипинската икономика. Говорят мандарин, тагалог и английски. Религията им е шарена – римокатолическа, протестантска, будизъм и даоизъм. Процентът на смесените бракове между китайските заселници и филипинките е най-висок в страните на Югоизточна Азия, тъй като до миналия век имигрантите от Китай тук са били само мъже. Още от девети век те са създали селища на островите Лузон и Висаяс, някои от които се превърнали в най-големите и могъщи градове – държави. „Китайски метиси” е термин за хора с по един китайски родител. По време на испанския период те са формирали част от средната класа – прослойката, наречена Principalia /основна, главна/ – и са получили ред привилегии от колониалните власти. Когато испанците пристигнали, вече имало значителна популация на китайски имигранти поради връзката на градовете – държави с династията Мин. Сега Бинондо е един от най-динамичните и жизненоважни търговски квартали и част от колорита на метрополиса.

арката на главната улица в Чайнатаун
арката на главната улица в Чайнатаун

Когато преминахме и под китайската арка по главната улица „Онгпин”, вече не чувствах съкрушителната жега. Лъскавите палмови листа блестяха на светлината на следобедното слънце, за да напомнят къде сме всъщност, но аз не исках да знам… Куп спомени от китайския ми живот се стълпиха в главата ми и изместиха сегашните впечатления. Носех се леко – леко… Приятелите ми се радваха нескрито на моя ентусиазъм.
Минаваме покрай главния вход на академията „Лоренцо Руиз” – това е името на най-обичания светец в страната, убит мъченически в Нагасаки, Япония през 1637. На червените табла са имената и снимките на отличниците, по необичаен начин съчетали испански фамилии и китайски лични имена.

академия "Лоренцо Руиз"
академия “Лоренцо Руиз”

Отстрани се редуват характерните китайски магазинчета и ресторантчета, повечето днес затворени, нали е Добрият петък…

под неприбраната новогодишна честитка се виждат затворените магазини
под неприбраната новогодишна честитка се виждат затворените магазини

Вярват ли в него тези хора със смесена кръв… Веднага получавам отговор, надниквайки в една от пресечките на „Онгпин”, преди да стигнем до Моста на филипинско – китайската дружба.

Мостът на филипинско - китайската дружба
Мостът на филипинско – китайската дружба

Светилище – олтар на самата улица, уникално и спонтанно възникнало. Първоначално кръст е маркирал границата между кварталите „Санта круз” /”Светият кръст”/ и Бинондо. Постепенно той е еволюирал до олтар, където поклонници палят дълги ароматни китайски свещи, както и малки, християнски… Така народът смесва непринудено култури и религии.

олтарът- светилище на открито
олтарът- светилище на открито
олтарът на улицата
олтарът на улицата

Преди да влезем в базиликата „Санта круз” в манилския Чайнатаун, решихме най-после да обядваме, разбира се, в един от малкото отворени китайски ресторанти. Май е време вече да ви разкажа за храната. В следващата част.

Advertisements
ФИЛИПИНИТЕ 11

ФИЛИПИНИТЕ 13

ОЩЕ  ЗА  ХРАНАТА
Изпратихте ли навреме лястовиците? Защото още ги няма, нещо се забавиха по пътя. Ослушвам се да чуя уютното им цвърчене, напразно. Може би срещу Коледа ще ни зарадват, а може и щъркел да размаха крила… Че тук друга промяна в природата няма, каквато беше през февруари, такава си е и досега, без обновление, без листопади. А за снега няма и да подхващам…
Хайде да свършваме с темата за храната, че имам да ви разказвам по-интересни неща.
Отношението към храната в Азия е по-специално. Тук живее 60 процента от световното население върху тридесет процента от сушата. Засега са повече от четири милиарда, но населението се увеличава главоломно главно в бедните страни, което задълбочава проблема с изхранването; нараства работната сила и от там – безработицата…
Във Филипините аграрното стопанство е примитивно и нискодоходно, развит е повече риболовът и туризмът. Това донякъде отговаря на въпроса ми защо азиатците не ядат млечни продукти, който си зададох още в Китай. Друга възможна причина е липсата на ензим, който да разгражда лактозата, както впрочем липсва и такъв, който да разгражда алкохола…
Последно за плодовете. Продава се „сърцето” на банана – то съдържа непоказалите се още малки плодчета, всъщност – цветовете на растението. Нещо като хайвера при рибата. Банановото сърце се бели като кочан царевица и цветчетата се мариноват като зеленчук с оцет, олио, чесън, лук, бял пипер, паста от скариди за готвене и пилешки бульон на кубчета. Става за гарнитура на пържена риба.

сърца на банани
сърца на банани
вътрешността на банановите сърца
вътрешността на банановите сърца

Любими са ми ландзонес. Растат на гроздове на дървета от семейството на махагоновите. Невзрачни на външен вид, като малки картофчета, като се обелят, разкриват полупрозрачна и вкусна бяла сърцевина. Ароматна и леко кисела. Нищо, че кожата им отделя млечен латекс и после дълго си чистиш ръцете и ножа.

ландзонес
ландзонес
ландзонес
ландзонес

Гуавата на вкус наподобява круша и също е дошла от Централна Америка, била е любима храна на инки и ацтеки. Днес се отглежда във всички тропически страни. Подобрява храносмилането, кръвното и работата на сърцето, укрепва имунитета. Основното ѝ действие е антимикробно и спазмолитично. От нея правят сокове, сладоледи и кремове. Оставена в стаята, ароматизира прекрасно въздуха няколко дни.

гуава
гуава
гуава
гуава

Гуйабано е вечнозелено дърво, пристигнало от Централна и Южна Америка. Плодът е сърцевиден, киселосладък, с лек дъх на прокиснало вино. По-важно е, че всички части на растението – кората, листата, корените, плодовете и семената – са природни лекове за различни видове заболявания. Той има изключителна лечебна сила при дванадесет вида рак. Екстрактът от гуйабано е 10 000 пъти по-мощен в забавянето на растежа на раковите клетки, отколкото адриамицин – често използвано лекарство в химиотерапията. Понижава кръвното и кръвната захар.

гуйабано
гуйабано
гуйабано
гуйабано

Друга особеност, която забелязах, е, че азиатците не ядат сурови зеленчуци. Едната причина е, че при този жарък климат измиването им не е достатъчно, трябва да минат и през огъня. Другата Паоло ми обясни по своему: „Салатата е леко ястие, не нахранва. Ние искаме храната да ни засища. ” – и наблегна на спагетите – салата от спагети и спагети със сос. Има и трето – далеч не всички могат да си купуват зеленчуци, както и плодове.

Най-обичаното месно ястие тук е адобо, то е националната им гордост. Всеки филипинец може да го приготвя. Свинско, пилешко или комбинация от двете, задушено в марината от оцет, олио, чесън, лук, бял пипер и соев сос. Ври около половин час. Да се готви с оцет е стара традиция – месото не трае дълго при този жарък климат, а киселината убива лошата миризма. По пазарите се продава месо на открито и мухите много го харесват…

свинско адобо, готви се на улицата
свинско адобо, готви се на улицата
пиле адобо, сготвено от Кими
пиле адобо, сготвено от Кими

Афритада е ястие с пиле, свинско и картофи, варени в доматен сос. Тук смесват риба със свинско и пилешко, и с каквото има… Широко се използва при готвенето моносодиум глутамат – подобрител и усилвател на вкуса. Глутаминовата киселина е мощен невротоксин, възбуждащ клетките до разрушаване и може да увреди мозъка в различна степен. Вреди на очите, предизвиква главоболие и депресия. Трудно е да се различи вкусът на глутамата, тъй като той е „умами” – т.нар. пети вкус. Нито сладък, нито солен, кисел или горчив. Този вкус ни кара да изпитваме удоволствие от храната, която ядем. Добавят го към соевия сос, във всички китайски ресторанти и заведения за бързо хранене. Ако питате дали го използват, няма да признаят.

емпанада с пиле
емпанада с пиле

Асадо е когато месото се запържва в соев сос и сироп от кафява захар, яде се самостоятелно или като пълнеж в големите пелмени сиопао. Преди ерата на хладилниците месото се е запазвало освен в оцет, и обработено със захар.

пелмени на открито
пелмени на открито
печено прасе, продава се на открито
печено прасе, продава се на открито

За барбекю използват и свински, и пилешки черва, кубчета свинска и пилешка кръв „dugo”, „tenga” /свински уши/. Мариноват ги преди печенето и ги сервират със соево – оцетен сос за топене.
На мен ми допада специалитетът от Пампанга – сисиг, но само с морски дарове или с пиле. Сервира се на нагорещена метална чиния. Обичайният сисиг се прави от запържени парченца свински бузи, зурла и уши, подправени с каламанси /малки лимончета/, лук и люти чушки.

сисиг пиле и морски дарове на грил
сисиг пиле и морски дарове на грил
сисиг с морски дарове
сисиг с морски дарове
каламанси /малки лимончета
каламанси /малки лимончета

Често си хапват kangkong – блатно зеле, китайски спанак или воден спанак. Тропическо водно растение, на което се ядат филизите и листата. Разговорно го наричат „зеленчук на бедността”. Стъблата му са дълги по два – три метра, кухи са и могат да плуват. Нарязани заедно с листата, те се готвят в рибни и месни ястия като sinigang. Зеленчукът се яде и самостоятелно, сотиран в обичайната марината – оцет, олио, соев сос, лук и чесън. Като предястие се приготвя хрупкав кангконг като се панира подобно на японските зеленчуци темпура. През дъждовния сезон успях да заснема този човек, който си береше кангконг в изкуствения канал до нас.

филипинец си бере кангконг от изкуствен канал
филипинец си бере кангконг от изкуствен канал

Разбира се, това е храната на обикновените хора. Сутрин те ядат същото като на обяд или вечеря – основно ориз и малко риба или месо. Навсякъде по улиците и пазарите се готви, и съвсем евтино човек може да се нахрани. Изисканите ресторанти са за богати – там ще ви поднесат агнешки шиш кебап или сьомга на грил върху канапе от задушени зеленчуци със специален сос от скариди… Там не влизат хора, по-точно влизат само заможни и свободни места има винаги. Тези избрани не ядат прилепи и змии като мнозинството.

сьомга на грил в ресторант "Фарът"
сьомга на грил в ресторант “Фарът”
млечна риба, пълнена със зеленчуци
млечна риба, пълнена със зеленчуци
телешко сукиаки се подгрява на масата
телешко сукиаки се подгрява на масата

Когато Кими разбра, че ще пиша за храната, тя ни покани на обяд с Агнес и приготви много вкусотии. Мил жест на добра приятелка. Кими е готвачка – готви по поръчка домашна храна от трите азиатски кухни – корейска, японска и филипинска – и я разнася по домовете и в офисите. Освен това е учителка по подреждане на японската храна за съпруги на японци. Както е известно, японците поставят на първо място външния вид на храната и едва на второ – вкусът ѝ. Разбира се, Кими използва съвременните уреди – хлебопекарна, оризоварка – но когато дойде ред до цветово съчетание на храната, си има определени правила, които тя спазва. Приятелят  ѝ е японец, затова тя е едновременно католичка и будистка, тъй като той е будист… Тамура работи тук и тя носи храна всеки ден в офиса му – за него и колегите му. Веднъж и аз си поръчах пиле териаки и получих това произведение на кулинарното изкуство, оризът има вид на изгрев или залез… Освен него има малко пилешки гърди, мариновани и запечени на грил, по малко джинджифил, сладък картоф, банан, кълнове с моркови на тиган и малко тофу.
Ние с Агнес не сме японки, така че Кими наблегна на вкуса на храната, вкусно беше. Едновременно се поставят на масата всички ястия, както са в съдовете за готвене. Всеки си взема колкото и от което пожелае. В Азия не се сипват индивидуални порции, храната се поделя между сътрапезниците. Имаше пиле адобо, телешко сукиаки – по японска рецепта /супа от телешко със зеленчуци/ и млечна риба на грил, пълнена със зеленчуци. Оризът, сварен без сол, е задължителен. А десерта вече ви го показах в предната част – плодова желирана салата.

оризът, сварен без сол, замества хляба
оризът, сварен без сол, замества хляба
в закусвалнята Кабален в мол Харбър пойнт
в закусвалнята Кабален в мол Харбър пойнт
панирани зеленчуци темпура
панирани зеленчуци темпура

Сега ще видите какво сервираха на първия рожден ден на Джанел – дъщеричката на Венсан. Той е французин, женен за филипинка, и имат три деца. Домът им е в Илдефонсо, провинция Булакан, на три часа път с кола от тук.

домът на Венсан и Джени
домът на Венсан и Джени

Бяхме поканени със Стани да гостуваме за три дни и таткото само се притесняваше да не вали дъжд на рождения ден. Какъв ти дъжд – помете ни тайфунът Марио! На другия ден научихме, че Марио е съсипал Манила и е оставил още повече хора без дом. Издухани покриви, високи вълни и безмилостни тонове вода, която се заизлива и върху нас. Токът, разбира се, спря. „Мислихме с Джени да купим генератор, но все отлагахме. Ето сега вече се налага… – мърмореше Венсан. – Какъв празник без ток!”

Метнахме се в колата и – право в местния мол. Има такива уреди, избрахме най-добрия и – обратно. Къщата им е чудесна, с голям двор. Ремонтирали и обзавели са си я по свой вкус – приятна смесица между френски шик и тропическа колониална изисканост. Джени е професионална певица, насладихме се на хубавия ѝ глас вечерта, когато започна караоке празникът, тук му казват видеоке. Караокето не е японско изобретение, то е създадено от филипинеца Роберто дел Росарио, който го нарича „система за едновременно пеене”.

Джанел с майка си
Джанел с майка си
рожденичката  със своя бавач
рожденичката със своя бавач

Нямаше обявен час на рождения ден, предвид разтегливото тълкуване на понятието време, наричано с чувство за самоирония от местните – „филипино тайм” – никой не спазва час, така беше и в Китай. Както ми обясняваше Джанбин: „Нашите деди не са имали часовници – ставали са с изгрева и са се прибирали със залеза, кой ти е гледал часа…” От обяд до вечерта прииждаха десетки гости – роднини и приятели, никой никого не чака, дава си подаръка, сипва си от храната, сяда и си хапва. Малко разговори с другите – и си тръгва. Хората не се впечатляват и от тайфуни, свикнали са им. Навесът ни предпазваше донякъде от потоците вода, нищо не попречи на хубавото празненство.

под навеса е пълно с гости
под навеса е пълно с гости

Храната, масите и столовете, както и украсата, бяха доставени с камион от фирма за кетъринг.

Венсан е опекъл скарата
Венсан е опекъл скарата
храната, доставена за рождения ден
храната, доставена за рождения ден
Джанел с батко си и братовчедки
Джанел с батко си и братовчедки
шанхайски рулца с месна плънка, майсторът е Джени, много вкусни
шанхайски рулца с месна плънка, майсторът е Джени, много вкусни
месно руло със зеленчуци, отново на Джени
месно руло със зеленчуци, отново на Джени

За певческата част останаха най-запалените певци. Трябва да призная, че толкова школувани гласове на едно място рядко могат да се съберат. Вярно е и друго – от огромния каталог с хиляди песни те избират най-вече балади, бавната музика е по-лесна за изпълнение, най-малкото защото имаш време да прочетеш следващия текст. Филипинецът пропява веднага щом проговори. Дават му детски комплект за пеене и той живее с музиката до края на дните си. Особено ме трогна един млад вдовец, загубил жена си едва преди няколко дни и останал сам с три деца. Той пя „Легло от рози” на Бон Джоуви с толкова страст и любов, че разтърси душата ми. Пя със сухи, пламтящи очи. Малкото му момиченце се притискаше в него през цялото време. Съпругата му е била прислужница в дома и Джени я е обичала като сестра. Но дори смъртта не успя да спре страдалеца, така той изразява мъката си, истинската скръб не може да се опише с думи, но с песен – може.

прегърнал детето си, той пее
прегърнал детето си, той пее

Пуснете си „Bed of roses”, добавете сто пъти повече страст и отчаян копнеж и ще се доближите до песента, която аз чух. В един момент се видях права да стърча над другите, вперила нажалени очи към тъмнокожия певец, а Венсан да ме дърпа: „Сядай, сядай. Това е животът…” . А самотната душа крещеше неистово: „Искам да легна до теб в легло от рози, а тази нощ аз съм прикован на легло от тръни… Ти си тази, за която бих дал живота си. Искам да съм възможно най-близо до теб…” Дали Бон Джоуви си е представял, когато е съчинявал прекрасната си песен, писана, разбира се, по съвсем друг повод, че на нея ще се понесе един беден филипински селянин, за да се срещне отново със своята любима… Скоро след споделената тъга човекът и неговото осиротяло птиче се изгубиха в нощта. Другите гости не обърнаха внимание на моята реакция, нито пък на бурята от чувства на младия мъж, за тях важна е радостта от живота, който трябва да се изживее максимално, без тревоги за проблемите, защото той е кратък… Жизнелюбието им е поучително, но нашата душевност е друга.

на сбогуване - Джени с децата и кученцето
на сбогуване – Джени с децата и кученцето

Нека ви разкажа и за новооткритото кафе „Куку” /на тагалог „Маникюр”/, чиито стопани са едно младо семейство – дъщерята на Агнес – Аиса Солей и нейният съпруг кореецът Су Ан Хиун.

кафе "Коку" в Олонгапо
кафе “Коку” в Олонгапо
семейство Аиса Солей и Су Ан Хиун
семейство Аиса Солей и Су Ан Хиун

Аиса е завършила за медицинска сестра и няколко години е работила това, докато разбрала, че всъщност страстта ѝ е да готви вкусно и да си измисля рецепти.

корейски кимбаб, не казвайте на Су Ан, че прилича на суши...
корейски кимбаб, не казвайте на Су Ан, че прилича на суши…

Момичето с такова вдъхновение експериментира и включва всеки ден нови ястия в менюто, че ме зарази със своя ентусиазъм и им помогнах малко с рекламата. Предложих да напишат на флаерите, че предлагат единственото по рода си в страната „бавно хранене” / има и английски термин slow food/ в противовес на бързата и нездравословна храна. Готви се за всеки посетител отделно, а чакането не доскучава, тъй като всяка дама може през това време да лакира ноктите си, избирайки между петдесет вида лак, има и модели за декориране, които да следвате. Идеята Су Ан е взел от своите родители, които също държат кафене в Южна Корея. За господата има шах и таблети с интернет. Музиката е много приятна и често ходим там с приятелки. Намираме спокойствие и хармония.

занимавките - лак и шах
занимавките – лак и шах
Аиса сервира кафе
Аиса сервира кафе

Когато човек работи със страст, непременно идва успехът. И телевизията вече ги снима. „Куку” става все по-търсено в Олонгапо, а Аиса сбъдна мечтата си.

ФИЛИПИНИТЕ 13

ФИЛИПИНИТЕ 12

                                       Кулинарна разходка из Лусон

  Дали първо да не ви разкажа за пробудилия се наскоро вулкан Майон /висок 2462 метра/, който си живее на югоизток в същия този наш остров Лусон. За последните 400 години той е изригвал повече от петдесет пъти, но местните продължават да обитават опасната зона и да обработват земята. В последните дни на върха му се е оформил купол от лава, висок петдесет метра, който осветява с червено сияние нощното небе над Майон – едновременно възхитителна и плашеща картина. За предстоящо изригване говорят ручеите лава, които се стичат по склоновете му, засега спокойно, слабите земетресения и изхвърлянето на нажежени камъни и скали с големина на къщи, което е предвестник на бавното движение на магмата към кратера. До днес са евакуирани 35 хиляди души от околността. Остава да се молим и да се надяваме, че лавата ще изтече тихо и послушно, без излишни емоции и унищожителни експлозии… Кими ходи там наскоро с децата и трите си внучета, празнуваха рождения ден на дъщеря й. Та тя ми даде снимката от склоновете на вулкана, преди да е станал много опасен…

от склоновете на Майон
от склоновете на Майон

  Сега за храната. Седнахме в един от китайските ресторанти в Бинондо, пълен в празничния ден. „Баба ни е китайка – обяснява Полин. – Затова и очите ни са дръпнати. Обичаме да идваме в китайския квартал и често хапваме тук.” Паоло като кавалер и по-запознат с менюто, поръчва за всички; както е обичайно, не се сервират индивидуални порции, а в общи чинии. Съгласих се дори да опитам пелмени, макар че вареното тесто /макарони, равиоли, юфка…/ не ми е по вкуса. Много пъти китайските ми приятели са ме канили да хапна от тези традиционни за тях тестени храни, но не пожелах. А сега носталгията така ме налегна, че успях да изям няколко и дори ми харесаха…
Колко пъти си нарушавах диетата, за да опитвам разни пържени храни и да мога после да ви ги опиша… След като разкажа за кулинарното изкуство на страната, ще се върна отново към Манила и нейните красоти. Темата е безкрайна, защото изисква да се направи преглед на многобройни национални кухни, които са повлияли филипинската. Така както и тагалог е смес от множество езици. Така, както и самите филипинци са съчетание на всевъзможни народи… Но за това – по-късно. Освен това всяка провинция си има различни особености и предпочитания, като Пампанга претендира да е кулинарната столица на Филипините. Преди колонизаторите да завладеят страната, местните са ядяли кореноплодни, дивеч, зеленчуци и риба. Рецептите са включвали варено и печено на скара. От малайците са заели лютите чушки и кокосовото мляко в сосовете за балансиране на лютивината. Китайците внасят китайските спагети и соевия сос. Испанците въвеждат средиземноморската кухня, готвенето с чесън, лук, домати и пипер, зехтина и маслините, както и техниките задушаване и сотиране. Американците, които поемат контрол над Филипините след Испано-американската война през 1898, разпространяват храни, доставяни от тяхната страна за армията. Днес ги приемаме за вредни – майонеза, хот дог, хамбургери, кондензирано мляко. По-късно – и Макдоналдс, на който филипинците скоро отговарят със своя верига за бърза храна – Джоли бий. Новите техники готвене под налягане и замразяване са също от тях.
Други световни влияния като японската, тайландската, виетнамската, френската, италианската, от Близкия изток, са намерили път към филипинската кухня, което я прави истинска гастрономическа смесица. Затова и чужденците я харесват – от която и страна да сте дошли, има нещичко и по ваш вкус. Не бих нарекла тази еклектика липса на идентичност. Филипинците са адаптирали външното влияниие към местните продукти и към своя вкус.
– Знаете ли, че китайците ядат ферментирало тофу? – опитах се да впечатля с познания приятелите си като за момент пропуснах силното китайско влияние във Филипините.
– Да, и ние ядем!
На възмущението ми, че това е сатанинско изобретение с убийствена миризма, те отговориха, че има храни, които миришат ужасно, но иначе са много вкусни. И като им свикнеш от малък… – Например дурианът – мога да изям цял сама – казва унесено Полин. И добави, за да ме довърши окончателно: – Ние ядем и пилешки зародиши, вярно, ядем ги на тъмно, за да не ги гледаме, но много ги обичаме. Това е „балют”.
При тези думи ме блъсна споменът за страшната воня, която се разнасяше по улиците на Янтай в Китай, когато печаха тези неизлюпени пиленца направо на тротоара. И какво им обичат – само кости и перушина…
Това са ”екзотичните ястия”, както тук ги наричат с лека самоирония. Към тях спадат вараните, жабите, змиите и прилепите, както е в повечето азиатски страни. Можете да ги пробвате в малките квартални кръчми.
Kamayan  е начин на хранене с ръце. – Европейците имат лъжици и вилици, китайците – пръчици, а ние, филипинците, имаме нашите ръце. По-вкусно е така.
С ръце те се хранят само вкъщи, на заведение ползват прибори, но без нож, той се смята за оръжие в Азия. Обръщат странично лъжицата и  така режат.

Мел /вляво/ и Кими - приятелки от фитнеса
Мел /вляво/ и Кими – приятелки от фитнеса

Започвам с напитките, а след това по стар детски навик ще премина към десертите – най-важното! Студени плодови напитки се продават направо на тротоара, в бидони – размесват се натрошен лед, вода и нарязани плодове. Тук, в Олонгапо, най-често режат кокосови орехи /буко/. Пробвах, освежаващо е, за хигиената не гарантирам, но със сигурност са по-природни, отколкото кутиите с химикали, наречени „сокове” в магазина.
Гуламан е също студена напитка, подсладена с тръстикова захар, от там и кафевият й цвят.
Филипинците си имат свое кафе, от прохладните планини на Батангас, познато като „баракос”. И аз пия такова, запарвам го, по-ароматно е от тези, които купувам във Варна, защото е местно. Арабика със силно изразен аромат и вкус. Първото кафеено дърво е пренесено от Бразилия и засадено тук през 1800 г. Барако означава на тагалог “дива свиня”; тези животни обичат листата и плодовете на кафето.

кафе Баракос
кафе Баракос

В заведенията на еспресото казват „американо”, много се учудиха като им казах, че всъщност е „италиано”. За тях и пиците са „Калифорния”, а не например „Наполи”. Последните завоеватели – американците, са оставили самонадеяни следи във всичко. Всеки вид кафе – с мляко, капучино и други варианти, се предлага и горещо, и ледено.

ледено кафе, в малката чашка - захарен сироп за подслаждане
ледено кафе, в малката чашка – захарен сироп за подслаждане

Стотина вида чай могат да се купят като от местните най-търсени са от джинджифил, от ампалая /горчива краставица/, от банаба и други билкови, а от китайските – най-харесван е зеленият.
За бираджиите ще посоча двете национални марки – „Сан Мигел” /пивоварна, основана през 1890 в столицата/ и “Red Horse”. Скоро ще се леят обилно по време на уличния фестивал Октоберфест, няма само германците да си го празнуват я. От твърдите напитки най-вече корейците купуват кокосова водка /по-скоро спирт/ „Lambanog” с висок градус – 80 – 90 %. Произвежда се в провинция Кесон на нашия остров Лусон.

филипинска бира
филипинска бира

Когато сутрин чуете протяжния вик: “Тааа-хооо, тааа-хооо!”, погледнете натам и ще видите мъж с кобилица на рамо, а в двата края – ведра от поцинкована ламарина да проблясват на слънцето. Това е продавачът на домашно приготвено тахо. Станал е рано, за да го свари и да го предложи още горещо на първите минувачи. В другата кофа носи сироп от тръстикова захар и пластмасови чашки.

тахо
тахо

Млечнобелият желиран крем от соя е тахо, прилича на малебито, дошло при нас от Ориента. Чашката се допълва с кафевия сироп, а отгоре се насипват саго перли; по желание се добавят парченца манго, плодове от хлебно дърво /langka/ или сварен мунго боб. Сагото е нишесте, което се извлича от порестата вътрешност на палмови стебла; от него се правят перли, които, подобно на нашия кус- кус, се варят с вода или мляко. В Индонезия и Малайзия наричат този десерт „таху”. Филипинците го обичат горещо, така са сигурни, че е току-що сварено.
Пъстрото изкушение „хало – хало” има твърде свободна интерпретация в различните краища, но това е националният десерт.

хало - хало
хало – хало

Превежда се като „смес – смес”. Заснех и съставките, от които се събира лакомството тук, в Субик – сипвате си в чашката парченца ананас, крем тахо, банани в сироп, оризови сладки, други плодове в кокосово мляко, ядки, желирана кокосова вода и натрошен лед. То е шарено, красиво и с много вкусове на едно място…

съставки за хало-хало - парченца ананас, крем тахо, банани в сироп
съставки за хало-хало – парченца ананас, крем тахо, банани в сироп
още за хало - хало: оризови сладки, плодове в кокосово мляко
още за хало – хало: оризови сладки, плодове в кокосово мляко
и от това се сипва в хало - хало: ядки, плодове в сироп, желирани кубчета и натрошен лед
и от това се сипва в хало – хало: ядки, плодове в сироп, желирани кубчета и натрошен лед

„Bibingka” е малък кръгъл кекс от оризово брашно, захар, сода, яйца, кокосово мляко, прясно мляко и масло. Понякога добавят и парченце жълто сирене за разкош.

бибинка, купена в мола
бибинка, купена в мола

Яйчният пай е дошъл от Западна Европа, а сладоледените топки в тесто, както и поничките „mochi balls” – от Япония.

яйчен пай
яйчен пай
сладолед в тесто по японски маниер
сладолед в тесто по японски маниер
панирани бананови кръгчета
панирани бананови кръгчета “маруя”

Бананова щека наричат два банана от „брашнения” сорт, за готвене, нанизани на шиш и панирани.

бананова щека
бананова щека
бананови щеки в  мол СМ
бананови щеки в мол СМ

Също толкова вкусен, но недиетичен е и туронът с хлебно дърво /джакфрут, langka/.

турон с langka /хлебно дърво/
турон с langka /хлебно дърво/

Турон е вид испански сладкиш, нуга с мед и бадеми, но тук е използвано само името му – плънката е от хлебно дърво – най-големият ядивен плод, растящ на дърво и най-много разпалвал въображението на европейците в миналото.

турон
турон

Банани в сироп, сладкиши от лепкав ориз, подсладен червен мунго боб, кокосови пастили, десерт от желирани плодове с кондензирано мляко – каква ти диета!

банани в сироп
банани в сироп
японски понички mochi balls
японски понички mochi balls
сладкиши от лепкав ориз
сладкиши от лепкав ориз
подсладен мунго боб, сварен от Кими
подсладен мунго боб, сварен от Кими
пакети с червен и жълт боб мунго
пакети с червен и жълт боб мунго
оризови сладки, част от почерпката за рождения ден на Джанел
оризови сладки, част от почерпката за рождения ден на Джанел
корейски десерт с банани, кафе и натрошен лед, предлага се в кафе
корейски десерт с банани, кафе и натрошен лед, предлага се в кафе “Куко”

Всъщност повечето хора тук са слаби, но това е по-скоро от недохранване, отколкото от спазване на диета. В същото време ежегодно в Европейския съюз се разхищават деветдесет милиона тона годна храна, а у нас се падат годишно по сто килограма изхвърлена храна на човек… Де да можеше тези излишъци да стигнат до тук… Поради същата нечувана бедност често плодовете не се оставят да узреят, тази идея тук е чужда, а се берат зелени. Зелените манго и папая се готвят като зеленчуци. Затова и избързах да снимам тази гуава в двора на хотела недозряла…

неузряла гуава
неузряла гуава
зелено манго на клечка
зелено манго на клечка

  За любознателните ми приятелки Мел разказа как прави кокосови пастили, типични за провинция Тарлак. Лесно е, горе-долу както ние правим сливов пестил /по-скоро нашите баби/, само че за разлика от сгъстената и изсушена сливова каша, тук се приготвя горещ захарен сироп и към него се добавят настъргани кокосови орехи. Вари се до сгъстяване, изстива и го режат на пастили. Вкусът е като на „баунти”, но без шоколада.

кокосови пастили
кокосови пастили

Още по-лесен е желираният десерт – в малка тавичка се налива една опаковка кондензирано мляко, изсипват се нарязани на кубчета плодове /Кими ползва от консерва/ и отгоре се залива с разтворения желатин. Охлажда се.

желирани плодове, почерпка от Кими
желирани плодове, почерпка от Кими

И у нас се продават тропически плодове, винаги обаче е най-интересно да видиш и опиташ плодовете на тяхната родна земя, където те са най-вкусни. Представям ви един нов за мен вид, който расте навсякъде по филипинските осткрови, но няма как да се изнася, тъй като е нетраен – скоро след узряването започва да гние. Това е чеса /chessa, tiessa/ плод с хубав оранжев цвят, пристигнал от Мексико и Централна Америка по тези земи.

плодове чеса
плодове чеса

Разрязан прилича на жълтък на яйце, затова го наричат още яйчен плод, с вкус среден между печени тиква и сладък картоф /ямс/. Има от една до шест черни семки, подобни на кестени. Яде се пресен, в шейкове, кремове и сладоледи.

чеса /chessa, tiessa/
чеса /chessa, tiessa/

  Бананите водят своя произход от Малайзия, отпреди 4000 години. От множеството видове банани тук ние със Стани си харесахме едни – малки като пръстчета, сорт „сеньорита” – много са сладки.

банани
банани “сеньорита”

Не всички филипинци познават плодовете на своята родина, тъй като нямат възможност да пътуват и обикновено си остават там, където са родени. Островите са изолирана и разхвърляна земя и това, което расте на единия, не е сигурно, че ще намериш и на съседния. Така могат да минат години, а и цял живот, без човек да е опитал всичко, което ражда родната му земя.

  До тук беше сладката част. Следва солената.

ФИЛИПИНИТЕ 12

Филипините 14

Празници  и  пълници

Във всеки човек има слънце. Позволете му да грее.”
Сократ

Октомври тук е симпатичен месец, празнува се много. Започнах с поредица от рождени дни, два от които в комплект с тайфуни, след това се разходих по Октоберфеста, последва глупавият Хелоуин, денят на ООН и месецът завърши с Денят на всички души, по нашему Задушница.
Първа ни покани на рожден ден Мел. В „Тропически залив” в 7 вечерта. В сезона на тайфуните… На обяд задуха вятър със свръхзвукова скорост, палмите се заогъваха безпомощно, заизливаха се потоци вода, връхлетя ни тайфун. Обикновено не траят дълго, мислехме си, че до вечерта ще отмине. Не стихна обаче. Кутийката с подаръка чака на масата. Помислихме си със Стани – в такова време едва ли някой ще се затича да празнува, рожденичката ще си стои сама… Това реши въпроса, обадих се на Мел – да, тя е във видеокето и чака. Извикахме такси, то се бави много, накрая изпълзя от тъмнината. Шофьорът не познава Олонгапо, от другаде е… Спираме на няколко пъти под ураганните напори на вятъра да питаме за посоката. Навън е топло, но много проливно, през предното стъкло не се вижда нищо, освен стичаща се на талази вода. След дълги обиколки докретваме до „Тропическия залив” и влизаме победоносно. „На втория етаж е рожденият ден „ – упътва ни един сервитьор. Мел седи умърлушена, само две гостенки, доплували незнайно как, ѝ правят компания и искат да придадат бодрост на гласовете си, докато пеят, вперили поглед в екрана. Опитах се и аз да накарам очите си да заблестят весело, но те изобщо не ме послушаха. Пристига поръчаната предварително храна за двадесет души в едни огромни съдове, всеки да си сипва. И тя не успя да разведри атмосферата; вече бяхме вечеряли вкъщи. Не знаехме какъв е обичаят, щом ни канят в бар, вероятно ще има само напитки. На дамите се предлага само сок, за Стани имаше бира. Азиатката трябва да бъде скромна, от нея се очаква да пие само вода и чай, в краен случай – сок. Навън тайфунът вилнее като изтърван, а ние седим кротко и слушаме безкрайните балади… Всичко на този свят има своя песен. По същото време в наводнената Манила се играе премиерата за сезона в Културния център на Филипините – „Жизел” с участието на филипино – американската балерина Стела Абрера в главната роля. Абрера е примабалерина в Американския балетен театър и гостуването ѝ е събитие. Единственото, с което ръководството на Културния център можа да улесни зрителите, беше да отмени официалния дрескод за случая. Можете да доплувате и в домашно облекло, важното е да успеете да стигнете…
Още сме в затъмнената стаичка на видеокето.

рожденичката Мел /вдясно/, вече развеселена
рожденичката Мел /вдясно/, вече развеселена

Най- хубав глас има прислужницата на Мел, чудим се защо не е станала певица. За слугините – нещо обичайно са, трудът им е твърде евтин. В къщите, които се предлагат под наем, винаги има предвидена стая за домашната помощница, а някъде – и за шофьора. Близко колониално минало…
Няколко дни по-късно се озовахме с моите приятелки на същото място, този път на дневен рожден ден – от 10,30 сутринта. Това е времето за обяд в азиатските страни. Йоли и Ара от фитнеса са рожденички в един ден.

дългата маса

Агнес пее, вляво е Кими

дългата маса
дългата маса

Дълга маса, отрупана с храна, над двадесет гости и отново – безкрайни кахърни балади. Като си помисля, нескончаемото пеене избавя гостите от принудата да измислят теми за разговор – принуда, която винаги тегне над хора, събрани да празнуват на случаен принцип. Алкохол няма.
Всички хапват, един пее на микрофона, после се редуват в пеенето. Някои пеят ужасно – трябва да ги изтърпите, както всички търпят…По всяко време пристигат нови хора, други вече си тръгват, и така – цял ден.
Рожденият ден на куйа /бай, бате, чичо/ Цезар съвпадна с Хелоуин. Той навърши 71. Живее в Биниктикан – квартал, строен за американците, и сега изкупен от богати филипинци. Богатите са около два процента от населението, средната класа е още пет – шест процента, останалите, за съжаление, са под границата на бедността. Много корейци също живеят под наем тук. Куйа Цезар е приятел на Агнес от стадиона, където се събират групи хора да вървят за здраве преди изгрев, по хладно. Той я покани за четири следобед. Тя от своя страна покани мен, за да не отива сама на празника. Пременихме се и се понесохме с таксито. Пътува се дълго, кварталът е сред самата джунгла, далеч от Олонгапо. Пристигаме първи, дори рожденикът го нямаше още.

Хелоуинска декорация пред дома на Цезар
Хелоуинска декорация пред дома на Цезар

Само внуците му – нагласени по хелоуински – се гонеха между масите на двора.

внуците на Цезар
внуците на Цезар

Колко ли са горди ирландците, че по целия свят се празнува техният мрачен празник. Даже и тук, в далечните Филипини, някои гримират страшно и загрозяват децата си, само за да следват модата на жалкия карнавал на зомбита, без да се замислят за нейния смисъл. Устройват се състезания по зловещи деца /какъв оксиморон/ в моловете, тези културни центрове на съвремието… Мотото е „сладки и злокобни”.
Компанията за доставка на храна беше украсила градината и насипала ястията в познатите блестящи съдове с капаци.

в очакване
в очакване

Седим с Агнес на крайната маса и тихо си бъбрим. Нито гости, нито домакини… Само една черна котка плавно прекоси зелената трева, съвсем в духа на ирландския задгробен празник. Безоблачно и горещо преди залеза, по небето – розови планини с облаци над тях… Много весело – отвсякъде ни гледат черепи и вещици, както се полага на този ден. След два часа най-после пристигна Цезар / като един истински цезар/ с жена си Глория.

рожденикът Цезар
рожденикът Цезар

Изслуша отегчено приветствията ни, кимна царствено и каза с лицемерно равнодушие, примесено с доза суета: „Скоро ще дойдат и другите гости – бизнесмени, политици…”. Сърцето на пишещия човек трепна след това уточнение, нали трябва да опозная всички слоеве на обществото.
Цезар е работил в общината преди да се пенсионира, бил е приближен на бившия кмет Дик /Ричард/ Гордън, последният от династията Гордън. Глория е била учителка по английски. На нея дължахме двучасовото си самотно и напразно очакване в задния двор. Съпругът ѝ поканил гостите си за четири часа, а тя след него им се обадила тайно и поправила началния час на шест часа. Незнайно как, пропуснала само Агнес… Да, такова им е чувството за хумор на този вид хора, такива са им шегите. Домакинята, разбира се, не се извини за „недоразумението” – богатите се извиняват само на по-богати от тях… Тя беше доволна от себе си.

Глория /вляво/ и Агнес
Глория /вляво/ и Агнес

Разказа ни как са се сдобили с хубавата къща в Биниктикан, където вече е забранено да се строи. Когато я купили след изтеглянето на американците, тя била само „черупка, всичко вътре окрадено”. Възстановили я, нанесли се. Синът ѝ – млад бизнесмен – след като ме гледа известно време втренчено, каза: – За първи път виждам човек от България! – и поривисто се изнесе от полесражението. За него – бойно поле, за мен – наблюдателна кула…
Пресявам, разбира се, преживелиците, които споделям с вас, от впечатленията, които запазвам за себе си, най-малкото за да не бъда обвинена в, да речем, расизъм… Интересно, че в Китай такава мисъл нито веднъж не ми мина през ума. Едно е сигурно – предавам ви истината, така, както я виждам.

пред храната
пред храната

В шест часа колелото все пак се завъртя – слугите притоплиха храната, надошлите гости се наредиха на опашка с чинии в ръце пред лъскавите тенджери, а децата беснееха в техния кът, определен пред фасадата на двуетажната къща. За тях имаше наети хора да ги занимават / не са аниматори, аниматор според тълковния речник е художник, който рисува анимация/.
Говори се таглиш – модернизиран език, смесица между тагалог и английски. В тагалог и бездруго има много английски думи, като се добавят и още, съвсем не можеш да му хванеш края – докъде е единият и откъде е другият език. Твърде подвеждащо за чужденеца. Сред пороя от думи – внезапно позната реч, английска, наостряш уши да хванеш смисъла, но тя без предупреждение, внезапно завива във филипински и ти пак отпускаш разочаровано уши…

вечерята
вечерята

„Ето го и кметът Ролен Паулино” – сочи ми с поглед Агнес. Паулино е кмет от една година и е прекъснал четвъртвековното царуване на династията Гордън, за която всъщност чух добри неща от местните хора. По-късно обърнах очи към него и казах на приятелката ми, че бих искала да го снимам. Политикът като че ли само това чакаше. Уловил погледа ми, веднага скочи от стола си, почти го прекатури и се втурна към нас – успя да ме изненада със своя скок… Запознахме се и той с готовност зае поза за снимка.

кметът Паулино
кметът Паулино

От поведението и стойката му се излъчваше угодничество и желание да се хареса, без да е сигурен, че ще има полза от това, така, за всеки случай… Изглежда това е едно от общите неща за всички народи – политиците, тяхното поведение и неодобрението на избирателите. Говорила съм с хора от различни страни – нито един не си харесва управниците…Както казва Дъглас Адамс: „Доказан факт е,че хората, които искат да управляват други хора, са най-малко пригодни за това. Ако някой може да се добере до поста на президент, в никакъв случай не трябва да му се позволява да работи това”. И „Той беше станал президент не за да упражнява власт, а за да отклонява вниманието от нея”.
Украсата за Хелоуин в града беше потресаваща. По магазините надгробни паметници и прилепи се смесваха с весела коледна украса на фона на безгрижни празнични песнички.

в супера
в супера

В хотела всяка сутрин ни посрещаше разполовен труп, огромни паяци, грозни маски, секири с капеща кръв и други натуралистични ужасии.

половината я няма, но пък маратонките са запазени...
половината я няма, но пък маратонките са запазени…

И когато най-после славният ден отмина и мислехме, че сме се отървали от вампирската забава, персоналът бе обхванат от необяснимо вдъхновение и ентусиазъм и реши да си устрои самодейно състезание по хелоуински атрибути. Най-добрият печели хиляда песо /към тридесет лева/.

тридневно гробище край басейна
тридневно гробище край басейна

Хайде пак гробове, злокобни медицински сестри със спринцовки с отрова, обесени, обезглавени и много още… Един от гробовете е по истински случай, разбунил духовете в Олонгапо само преди няколко дни. Фантазия и действителност се смесиха. Убитата Дженифър Лауде е бивше момче, превърнато в момиче след операция. Намерена е удушена в мотелска стая. Убиецът е американски морски пехотинец, който много се ядосал, че Дженифър е преправено момиче, а не оригинално… Вдигна се много шум, но все още американецът не е осъден…

гробът на Лауде – в знак на искрено вълнение
гробът на Лауде – в знак на искрено вълнение

Струпването на печалните образи беше в хотелския ресторант и аз предположих, че скоро никой няма да стъпи в него; така и стана…А наградата спечели Джей Си /Джон Кристофър/ – момче от охраната – с творението си „Обезглавеният вечеря” /как точно – не е ясно/ … Вижте снимките…

„Обезглавеният вечеря”  – първа награда
„Обезглавеният вечеря” – първа награда
друга творба
друга творба

Какво още остана – Денят на ООН и Мардигра /Октоберфеста/. По-ведри и приятни.
Световният ден на ООН е 24 октомври, чества се подписването на Хартата на организацията през 1945. Филипините е една от първите 51 страни учредителки. Денят се отбелязва най-вече в училищата, където се вее знамето на ООН, устройват се вътрешни състезания за най- сполучливи национални костюми на страните членки и се изнасят уроци за културните различия.
При тези кризи, войни, епидемии и мащабите на бедността и глада през ХХI век, не знам дали има какво толкова да се празнува. Но всъщност всеки празник е надежда, надежда за промяна.
В Олонгапо първенците дефилираха на градски парад в мол СМ, където ги снимаха и им се радваха и умиляваха най-вече техните родители. Там и аз, случайно улучила момента, направих своите снимки. Дечица – навсякъде по света чаровни.

малък „мексиканец”
малък „мексиканец”
гордите майки и участниците
гордите майки и участниците
в роли
в роли
Балканите са представени само с Гърция
Балканите са представени само с Гърция
сая  или филипиниана е филипинската национална рокля
сая или филипиниана е филипинската национална рокля
проверка по списъка
проверка по списъка
носия от Маршалските острови
носия от Маршалските острови
още костюми
още костюми
вдясно е африканецът, плътно  боядисан
вдясно е африканецът, плътно боядисан

Измисляш си празник преди 180 години и в един момент гледаш – толкова е хубав, че в цял свят милиони хора с радост го празнуват. Така е станало с Октоберфеста, роден в Мюнхен от едно сватбено веселие, а днес разпространен в много страни от германски имигранти и техните потомци. Изненадах се, когато Рон ми каза месец по-рано: „През октомври ще празнуваме Октоберфест /Мардигра на тагалог/” с тон като че ли това е исконен местен обичай. И аз го изненадах с новината, че е немски по произход. В Манила ще се танцуват баварски народни танци, ще се свири на алпийски рог и на кравешки хлопки, ще се лее бира. Тази година се отбелязват 60- годишните филипино – германски отношения и 76 –я Мардигра /улична фиеста/.
В Олонгапо се празнува три вечери в края на октомври като част от главната улица се затваря за коли, но се и огражда откъм тротоарите. Така тези, които не са си платили билет от 50 песо, остават извън веселбата и гледат само през телената ограда. Полицаи навсякъде.

сладоледаджията със звънче в ръка
сладоледаджията със звънче в ръка
палячовци за снимки
палячовци за снимки

Привилегированите, които се разхождаме по улицата, сме по-малко от зяпачите, но музиката гърми достатъчно силно от четирите сцени, монтирани по-рано. Изявяват се местни таланти – певци и танцьори.

една от сцените
една от сцените

На всяка крачка – скари с чревца на шиш, кубчета кръв, риби и царевица, дюнери, наричани тук шаварма, и готвени традиционни ястия.

горе вляво са чревцата, а кафевите кубчета са кръв
горе вляво са чревцата, а кафевите кубчета са кръв

В двете посоки се разминават млади хора със сериозно изражение и семейства с деца, от време на време спират да си купят някое лакомство.

потокът от празнуващи
потокът от празнуващи

Не наблягат на бирата, а повече на храната.

    готви се усилено
готви се усилено
продавач на фъстъци
продавач на фъстъци

Почти не се пуши, не че има забрана. Най-страстната любов на филипинеца – видеокето – е изнесено направо на улицата, избирай песен от дебелия каталог, следи думите от екрана и се надпявай с певците от сцените наоколо…

любимото видеоке
любимото видеоке
празник е!
празник е!
веселяци
веселяци
весело е да те снимат...
весело е да те снимат…
танцьорка се приготвя за сцената
танцьорка се приготвя за сцената
участници в представление
участници в представление
а ето я и бирата!
а ето я и бирата!
охрана на входовете
охрана на входовете
урок по скейтборд
урок по скейтборд
хубавици
хубавици
на моста за Олонгапо
на моста за Олонгапо

И така – до към 22 часа. Сред гладните лица, които гледат зад телта, има и деца, понякога някое по-дръзко се отскубва и се промушва на улицата, но пак остава гладно. Най-много да седне пред големия екран да гледа анимация.

дете се промушва през оградата
дете се промушва през оградата
деца гледат анимация
деца гледат анимация

Не съм била в Мюнхен по време на феста, но ми се струва, че там атмосферата ще е по-възторжена.
Купих си печени на жар царевици, позабравена вкусотия. Въпреки че имаше вече опечени, поставиха за мен две сурови над жарта, за да бъдат възможно най-пресни. След няколко тегела насам – натам, се прибрах, а над квартала гърмеше смесената музика от всички сцени.
Два дни продължава Голямата Задушница – първи и втори ноември. Моите приятели заминаха по родните си места да посетят гробовете на близките си и да запалят свещ. Правят се фамилни събирания по повод помена, но не са непременно тъжни. Дава се гощавка, хората се радват да видят роднините си след дълга раздяла.

Филипините 14

Филипините 15

 ПАРАЛЕЛЕН  СВЯТ

  Ха, ето го и щъркелът! Най-после. „Кими, как се казва тази птица?” – „Не знам името на птицата, но тя е българска и когато в България е зима, тя идва тук на топло при нас. Птица с двойно гражданство” – рецитира паметливо Кими.

ето го щъркелът!
ето го щъркелът!

Хубаво, сега вече спокойно можем да посрещнем Коледа. Първата ми тропическа Коледа. Трогателни са снежните човеци, Дядо Коледа с дебели червени дрехи и украсените елхички под палмите, контрастът е впечатляващ. Като се замисля, Христос не е роден сред снежни преспи, а именно в жегата на юга. Колко трябва да е силен и натрапчив общоприетият европейски стереотип за празнуване на Рождество Христово с шейнички и елхи, за да завладее целия свят…

под палмата – елхичка
под палмата – елхичка
тропически цветя по елхата
тропически цветя по елхата
пред входа на хотела
пред входа на хотела
на входа на казиното – свята сцена
на входа на казиното – свята сцена
Лунапаркът цяла година е затворен предколедно
Лунапаркът цяла година е затворен предколедно

Лунапаркът е затворен през цялата година в очакване на Коледа, любопитна съм най-после да вляза да го видя… В подготовката на празника има и нещо детинско – като например персоналът на болницата или на хотела да трябва да подготви танц и да го представи пред гости – официални лица; съвсем като в детската градина. Обикновено докторите са разделени от медицинските сестри, но тази година ще е по-демократично, всички заедно ще танцуват, а Агнес има честта да подготви тържеството, което я хвърля в ужас… В нашия хотел е същият кошмар, и старите служители пред пенсия трябва да се включат във веселяшкия танц. Предполагам, че не е филипинска традиция, а е взето назаем от онези инфантилни американски филми с мажоретките. Силно е влиянието на последните господари на островите.

предколедни ученически представления пред мола
предколедни ученически представления пред мола
публиката си е намерила място
публиката си е намерила място
преди състезанието
преди състезанието

През декември и януари ще се наслаждаваме на най-хладното време по тези земи – температурата пада до 25 градуса – много уютна топлина за човешкото тяло. Може би за европейското, защото местните пак не са доволни – сутрин е толкова студено, бр-р-р, навличат якета, а на обяд пък става прекалено горещо – няма угода за тях…
Чужденците, които срещам тук, нямат желание да се слеят с околната обстановка, да попият от новите многоцветни светове и да се почувстват истински свободни. Те питат само за луксозните плажове и това е всичко, което ги интересува. А луксозните курорти навсякъде по света са еднакви и в тях няма никаква загадка. Загадката е най-прекрасното нещо. Когато нещо не може да се предвиди – ето, това е за мен.
Рон тъкмо навлезе в разказите ми като един от героите, когато внезапно изчезна. И друг път се е случвало да отсъства от работа, да си взема неплатена. Веднъж беше пристигнала дъщеричката му, взе си десет дни, за да бъде с нея. После няма да я види дълго – може би година… Друг път го изненада приятелката му от Канада, и на нея посвети няколко дни. Поиска и един ден след атаката на кобрата, за да се съвземе от уплахата.
Но този път го нямаше без причина. Попитах на рецепцията – момичето не знаеше нищо. Отсъствал от работа, звънили му, не отговарял, телефонът бил изключен. Попълниха набързо освободеното място, без повече да се интересуват от Рон. Назначиха друго момче.
Рон пристигна на работа в хотела едновременно с нас – преди десетина месеца. Първите разкази за филипинските обичаи, за растенията и животните чух от него. Умен и с широк поглед, той имаше отговор на всичките ми въпроси. Той пък се съветваше с мен по житейски проблеми като с човек, повече живял. Тогава цялата му обърканост го напускаше и отново ставаше предишният – свободен и ведър. Завършил е колеж за полицаи, харесва си работата: „От малък разпознавах лошите хора”. Преливаше от гордост, че му възложиха да ръководи момчетата от охраната, повишиха му и заплатата. Планираше да остане още година и да замине в Канада при Дорина. Ще събира пари, за да може да вижда по-често детенцето си. Филипинецът споделя охотно, особено като срещне дружелюбно и искрено отношение. Така научих и житейските кривулици на много от таксиметровите шофьори, без да съм целяла ни най-малко това.
И изведнъж – да изчезне просто така, без сбогуване дори… Ама че работа… Питах колегите му за някаква следа – нищо. Изглеждаха искрени. Тревожех се, особено след като Агнес ми каза, че стават убийства в Олонгапо. Жив ли е…
Овенът в мен пробуди детектива и двамата се втурнаха да разрешават загадката. Но често сложността се крие в простотата. Така ненадейно се запознах и с невидимите, паралелни жители на Субик. Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек… И няма проблем, който да е толкова сложен, че да не може да му се намери просто решение, ако на него се погледне по правилния начин.

залез над Субик
залез над Субик
морски залез
морски залез

Вечер слизам в двора да се порадвам на залеза, той е особено красив тук, в тропиците. Последните червени отблясъци на светлика потъват в черната паст зад хоризонта. Сякаш огнена планина се топи в пространството. Нощта пада светкавично, никакъв здрач. И тишината е мастилена като небето. В една такава вечер се заговорих с Джей Си, който беше дежурен пред втората от общо трите сгради на хотела, наричани тук вили.

третата вила – през деня си изглежда нормално
третата вила – през деня си изглежда нормално
поляната пред вилата
поляната пред вилата

„Знам защо го няма Рон – каза неочаквано младежът. – Само на мен каза, преди да замине. Много се страхуваше от призраците, навсякъде ги виждаше, постоянно бяха покрай него. След като избяга, си смени номера на телефона, за да не може никой от тук да го намери.” Това вече е сериозно – в тази криза да загубиш работата си заради духове! Да не сме в някой шотландски замък през средновековието… Какво ли страховито изчадие се е явило пред клетия младеж, за да го накара да избяга панически и завинаги. Изглежда съм имала изумен вид, защото Джей Си бързо добави: „Тази нощ съм дежурен и на двете вили. Трябва по три пъти да ги обиколя до сутринта, проверявам във всяка стая за крадци. Тъй като третият и четвъртият етаж не са довършени, навъртат се разбойници да крадат кабели и плочки. В сградата не живее никой, само една от стаите е купена от възрастен индиец, но той идва много рядко.” /днес научих, че и той се е изместил в първата вила, където живеят най-много хора./

Джей Си
Джей Си

Всъщност усетих, че страхът на момчето идва не от живите, а от душите на мъртвите, които са дългогодишни господари на това място.
„Страхуваш ли се, Джей Си?”
„Страх ме е, разбира се. Но като си помисля, привиденията не могат да те наранят, само те плашат. А на мен заплатата ми трябва, две деца имам.” Младият човек е на 26, но от две години е вдовец, жена му е починала при раждането на втората им дъщеричка. Реших да се включа в обиколката, когато са двама души, не е толкова страшно. Имах да им казвам нещо на тези отвъдни безплътни създания, ако могат да ме чуят – да спрат да тормозят момчетата, те просто работят тук и не са виновни за нищо.
Въоръжени с електрически фенери, опънахме платна към призрачното царство. Фоайето е осветено, но странно, светлината не намалява усещането за запустялост и забвение. Мъртвешка тишина. Качваме се по стълбите и стигаме до дълъг коридор, безлюден и тъмен в дъното. Никой. Нищо. Потръпнах от ужасното усещане за обреченост, което предизвикваше в мен дебнещата пустота на сградата. Отваряхме вратите една след друга и всеки път бях готова да видя нещо чудовищно, свръхестествено. Тъжни самотни врати, неотваряни никога от обитатели.

недовършена стая в третата вила
недовършена стая в третата вила

Фенерите ни кръстосваха лъчи, докато осветяваха ивици от стените и тавана. Дали някога тук ще живеят хора… И какво е накарало строителите да оставят недовършени половината стаи и да избягат. Не ще да е само липса на средства, както ми обясняваха преди това.
Не изглежда като лунапарк извън сезона, който е потискаща гледка и винаги там се случват ужасяващи неща, поне според Стивън Кинг, а като място, изоставено от живите и обитавано от незнайни тъмни сили. Погледът към улицата попада на осветени от лампи болнични бараки от американско време. Също изоставени. Сега те гледаха със зарешетените си прозорци тихи и смълчани като сърце между два удара.

болнични бараки, снимах ги на другия ден от хотела
болнични бараки, снимах ги на другия ден от хотела

Времето спря своя ход, облегна се на оградата отсреща и си почина. Душно се стеле лепкава тишина, тя ни обхвана като усукана лиана и заслушани в нея, чувахме ударите на сърцата си. Камбанен звън в черна нощ. Мислите ми нямаха нищо общо с бодрия разговор за ежедневни неща, който водех с младежа. Ако в този момент изскочеха крадци, щях да въздъхна облекчено – все пак живи хора.
Нямаше дълги безумни въздишки като последния дъх на смъртник. Вместо това обаче иззад една затворена врата на третия етаж се чу ясно детски плач, на дете около три – четиригодишно. Изплака два пъти и зачака за реакция. Спогледахме се с Джей Си, лицето му се смени, и той чуваше същото, но замълча. Странно защо, но този звук не ме изплаши, само събуди майката в мен. Промъкна се като крадец в душата ми тревога за всички бедни създания, чиито измъчени души бродят наоколо безутешни. Едва доловима болка, подобно на повей на бриза в жежка тропическа нощ. Запазихме някакси привидно спокойствие и тръгнахме обратно, без да ускоряваме крачка. Всеки искаше да покаже на другия колко е смел.
Когато слязохме долу, и двамата спряхме. „Чу ли това?” – „Да, детски плач” – „Няма никакви деца в сградата!” – категоричен е той. Над широката поляна пред вилата тегнеше присмехулна тишина. Дори прозаичната жаба, която се прибираше от нощен лов по пътеката, ни изглеждаше подозрителна – дали не е дегизирано мистериозно същество; снимах я за всеки случай.

в отточната тръба бляскат очички
в отточната тръба бляскат очички

– И аз имах трето око като малък, също като Рон – заразказва сломеният от преживяното младеж и гласът му притъмня. – Много ме измъчваха гледките на сновящи наоколо бели сенки. Тогава баба ми го затвори като го замаза с олио. Настъпи спокойствие, но за кратко, защото вече не ги виждах, но продължавах да ги чувам… Мисля, че не всички са зли, някои са добри и дори ни помагат… Благодаря ти, Натали, благодаря за куража.
Още два пъти ходих за дружина в извънземната вила, мрачната къща на Дракула, както се шегуваме, докато Джей Си реши проблема като просто престана да се качва на последните два етажа.
И околността отвъд оградата си е зловеща, дори и през деня /нощем не бих посмяла да се разхождам там/. Стопаните отдавна ги няма, преплавали са Голямата вода на път за дома.

входът на ресторант Холивуд
входът на ресторант Холивуд
залата на Холивуд
залата на Холивуд
стълбите към масите на открито
стълбите към масите на открито
някогашни казарми
някогашни казарми
навесът пред спалните помещения
навесът пред спалните помещения

Изоставени американски казарми и ресторанти за военните, днес почти погълнати от разкошната джунгла, тя има навика набързо да изяжда всичко, което ѝ се изпречи на пътя. Особено предизвикателно и загадъчно изглежда самотното голямо огледало на една от стените, с лице към дърветата, в което са се оглеждали самодоволните морски някога, а сега поглеждат само маймуни, змии и папагали. Или пък е вход към един незнаен свят… Символ на променливостта и непостоянството, то послушно отразява както обективния, така и субективния свят…

огледалото към този свят
огледалото към този свят

По-късно чух безброй истории за срещи с призраци в хотела. Други пазачи са чували същото дете от третия етаж да се смее или да вика някого. Няколко от тях след месец – два в хотела напускат работа, без много обяснения. В местната преса прочетох съвети какво да направим, когато срещнем дух. Трябва да го попитаме учтиво и по телепатичен път с какво можем да му помогнем. Те търсят връзка с нас, тъй като имат нужда от помощ. Миналата година оплакванията от почиващи зачестили толкова много, че управителят, видял се в чудо, поканил свещеник да се справи с тази напаст. Дошъл той, ръсил със светена вода навсякъде, казал подходящи молитви и си заминал. Привиденията се събрали на съвещание и решили да останат – това е техният дом. Сега живеят паралелно с живите и се стараят да не си пречат… Смърт няма. Съществува само преход между два свята.
По този повод научих и за многобройните народни вярвания на филипинците, но за това –в следващата част.

Филипините 15

Филипини (16) – Надживяхме ги всичките!

Още е празнично време, ще започна с някои увеселения, за да уравновеся със страшноватите народни вярвания по-нататък.
Ходихме с Агнес на селски сбор, почти като нашите. Тук му казват фиеста – дума, която извиква усмивка и блясък в погледа у всеки филипинец. И в добри, и в лоши времена тя трябва да се състои. Всеки град и село, а дори и квартал, има поне един местен фестивал, посветен на светеца – покровител, така че винаги някъде в страната се празнува.
Испанците са въвели фиестите не само за филипинците, а и за останалите покорени от тях народи в Латинска Америка. Целта е била да се замени езическата почит към местните божества с религиозно честване на християнските светци.

    Филипинците са силно ориентирани към семейната задруга – те помагат на своите семейства, роднини, съседи и приятели. Ако семейството е бедно, възрастните правят жертви за образованието на младите. Bayanihan духът прави възможно хората да строят домове, да се преместват в новия дом, да отглеждат и прибират реколта, да изграждат пътища, с малки разходи. Хората от общността си помагат във всичко това, многото ръце правят работата лека.
Някои дори се завръщат от чужбина, за да отпразнуват фиестата с близките си. Сутрин се започва с църковна служба, посветена на светеца, следват забавните игри, които ние с Агнес пропуснахме, тъй като тя беше на работа в болницата до обяд. В някои села се проточва и парад с народни носии. Следва богата трапеза, който не се вдига до среднощ и всеки е добре дошъл във всяка къща… тук вече се включихме и ние; както се случи…       Покани ни Том, американец, когото познаваме от фитнеса, в дома на негов приятел от барангай /село, град/ Пинулот в областта Диналупихан. В средата на декември. Пътувах дотам с автобус около час и пристигнах в 12, тъкмо когато смяната на Агнес изтичаше. Няколко пациенти чакаха на открито под стрехата на болницата да им дойде редът. Клиниката е за спешни случаи, но идват и хора с по-леки заболявания, те могат и да почакат.

чакалня на открито
чакалня на открито
непознат селянин упътва Агнес
непознат селянин упътва Агнес
отляво - лед се продава целогодишно
отляво – лед се продава целогодишно
плюшени играчки за сбора
плюшени играчки за сбора
улица в Пинулот
улица в Пинулот

Триколките тук не са моторни, както в Олонгапо, а с велосипед. Жал ми беше да сядам в такава човешка рикша, но Агнес настоя и се настанихме двете. Сухият човечец беше радостен, че има клиенти и натисна смело педалите. След пет минути бяхме вече на шосето, където нямаше и помен от спирка, но хората си знаеха къде да чакат и там заставаха. След още малко лъкатушене с автобуса из крайно бедни селца, скрити сред палми и бухнала зеленина, най-после стигнахме до нашето място. Агнес никога не беше идвала тук, знаеше само името на домакина, но селото е малко и се надявахме бързо да намерим къщата.
„Тук хората са много бедни, рядко им се случва да празнуват, затова е толкова голяма радост за тях” – тихо каза моята приятелка, докато вървим. Около нас тичаха весели деца, а след тях се проточваха и възрастните – явен знак, че има празник. В други дни по обед е пусто, хората са по къщите или на работа. Санта Лусия е светицата патрон на село Пинулот, службата отдавна е минала, а също и игрите, за които по-късно ми разказаха познати. Една от тях се нарича Palong Palayok. Традиционно пръстено гърне, пълно с дребни монети и бонбони, се завързва на клон и наоколо се събира публика, която има важна роля в играта. Мераклията за награда получава здрава тояга в ръката, после му завързват очите и го завъртат три пъти. Той тръгва да търси гърнето, за да го счупи, има право само на един удар. Смях, викове, зрителите се пръскат от пътя му и го напътстват по-отдалеч: „Спри, наляво, сега направо, върви надясно!”. Ако не улучи, друг играч заема мястото му. Ако пък е сръчен и разбие гърнето, сборяните събират разпилените бонбони, а победителят получава парична награда – около петстотин песо. Окачват ново гърне и всичко се повтаря. Пак с награди е и катеренето по високо бамбуково стебло, за да се отвърже кърпа, вързана на върха му, и други подобни състезания по ловкост.  По-съвременна е играта с музика и столове, знаете я, и при нас се играе. Няколко души танцуват в кръг около събрани столове, с един по-малко от хората. Внезапно музиката спира и всеки си търси стол да седне; който остане прав, изгаря. Отнема се един стол и танцът продължава, докато се излъчи победител. Вечер обикновено има фойерверки и конкурси по красота и по танци.
Южният остров Минданао, където още от петнадесети век властва ислямът, има свои уникални традиции и обичаи.

пред дома на Джон
пред дома на Джон
последно уточнение
последно уточнение

С питане намерихме къщата, посрещнаха ни Том и неговият приятел Джон. Джон отглежда манго в обширните си градини. На първия етаж, в кухнята имаше наистина много храна, разпределена в онези лъскави съдове с похлупаци.

в кухнята
в кухнята
от терасата
от терасата
басейнчето
басейнчето
празнична украса
празнична украса
дострояват една от големите къщи
дострояват една от големите къщи
навесът с напитките
навесът с напитките
юноши разучават танц
юноши разучават танц

Чест и гордост е за семейството, ако дойдат много хора да споделят трапезата. Оставиха ни сами на спокойствие да си сипваме, колкото ни се яде. Хапнахме набързо и се качихме на втория етаж, където е терасата – широка и даже с малък басейн, в момента празен. Там под навес бяха насядали гостите, там беше и пиенето. Ето то вече е проблемът според Агнес: „Започват да пият от сутринта и следобед вече са при нас, в болницата с разбити глави, защото са се били. Затова не обичам фиестите, а и кой ли лекар ги обича…” Неумереният алкохолизъм е също американска традиция, поддържана ревностно и от корейците, живеещи тук. Те страдат от силна жажда, при тях се пие дори между всяко пиене… Голямо пиене, вярно е, поседяхме малко от приличие и си тръгнахме точно преди домакинът да пусне бутилката уиски и да се строполи неподвижен на земята.
Вече настанени в наетата кола, прекосявахме селото, за да излезем на шосето. Опиянен от безкрайната бира и от собствената си щедрост, Том подаваше на измършавелите от глад селски деца по някоя сладка пуричка от предварително приготвена за целта кутия, подвиквайки самодоволно „Весела Коледа!”.
Том живее в страната от десет години, от тогава е и приятелството му с Джон. Той е един от хилядите американски пенсионери, които изживяват старостта си във Филипините. Срещам ги всеки ден в супера, най-често придружавани от млада филипинка и малко филипинче край тях. Отначало привличаха погледа ми тези грамадни бели планини, които плават тържествено сред дребничките местни хора, но бързо свикнах с гледката.     Сделката е честна според тях – това са самотни, обикновено разведени хора, които имат нужда от грижи в последните години от живота си, а хората тук са много бедни и лесно се намират млади жени, които да се наемат с къщната работа срещу прехрана и издръжка на децата им. Те не се женят, но и никой не се стреми към това. Всеки е доволен. Много от американците са работили във военноморската база в Субик преди да се пенсионират и се чувства т съвсем у дома си. Ползват се и с уважение като последните господари по тези земи…
През 1898 Испания отстъпва Филипините на САЩ. Като изключим протестантската религия, внесена от американците през 1918, и изместила до голяма степен римокатолическата, има и някои добрини, които трябва да се споменат. За сто години колониализъм нашествениците все пак са построили жп линии, пътища и мостове, отводнителната система тук, в Свободната зона, е от тях. Някои игри като тенис, баскетбол, бокс и футбол също са техни. Няколко университета са основани за това време. Важна задача за колониалното правителство е била да разпространи американските културни ценности като религията не е била включена в учебната програма, както е било по време на испанския период. Днес религията далеч не е само римокатолическа, всевъзможни секти властват „демократично” и пълноправно сред народа. Английският език е приет за един от двата официални езика и това улеснява пропагандата. Така сега младите хора израстват в едно грубо и натрапчиво американизирано общество. Този колониален дух е водовъртеж от антиматерия, която безпощадно поглъща филипинската национална самобитност. Една черна дупка, от която до този момент излизане няма. Все още управлението е имперско, американците се чувстват повече владетели на тази земя, отколкото самите филипинци. Това е страничният поглед на чужденеца, местните не се оплакват…

испанска крепост, използвана по-късно и от американците за отбраната на Гранде Айлънд срещу японците
испанска крепост, използвана по-късно и от американците за отбраната на Гранде Айлънд срещу японците

Ето какво мислят те с известна горчивина, самоирония, но и с несломимо жизнелюбие за отношението на другите народи към тях. Записах от една дискусия по телевизията.
„Какво казват другите народи за нас, филипинците – че сме дружелюбни, добродушни, лоялни, сантиментални, по-интелигентни от малайците; религиозни, но не толкова мистични като индийците; подражаваме, но по-малко от японците. Липсва ни самоувереност.      По-малко работливи сме от китайците. Най-приспособими от всички ориенталци. /тук потвърждавам/.
Испанците мислят, че сме като тях.
Американците мислят, че филипинците не са достатъчно американци. Те не разбират защо женените деца продължават да живеят с родителите си.
Французите мислят, че сме единствените азиатци с чувство за хумор.
Китайците ни мислят за разточителни.
Други народи се опитваха да ни „спасят”. Испанците – от Сатаната. Американците – от испанците. Японците – от американците. Те всички се биеха заради нас! И в края на краищата ние спасихме себе си и оцеляхме в цялата тази загриженост… Испанска колонизация, американско управление, японска инвазия, земетресения, военно – политически преврати, тайфуни, Ел Ниньо – видяхме ги всичките, надживяхме ги всичките!”

Филипини (16) – Надживяхме ги всичките!