ФИЛИПИНИТЕ 35

АНГОНО

От този чуден ден съм запазила още един спомен – Ангоно.

Днес светът е ослепителен. Всеки пласт светлина има цвят. Слънцето – самият огън, вече разпален, пулсира, трепти и вибрира. Маранята размива очертанията на къщите. Влагата сякаш е проникнала в кръвта ми и монотонно пулсира във вените заедно с мириса на океанския бриз. Земята е покрита с лято през цялото време. Ако можеше, и колата би избърсала потта си.

Потегляме покрай морето на изток от Манила – към Ангоно, да почувстваме пречистващата сила на природата и да видим прочутите петроглифи, издълбани в скалите през късния неолит.

 dsc04910

входът на полското консулство в Манила

dsc04917

полското консулство

dsc04919

последната калеса, която видях в Манила

Зад нас остава потният гигант – азиатският мегаполис. Казвам на Полин и Паоло, че не си вземам  сбогом с него, а само довиждане, останаха още  много места за следващия път… Те се усмихват, и тримата се надяваме  да има следващ път.

dsc04914

тропически цветя

Скоро поемаме по стръмен черен път нагоре в планината. Изпитвам усещането, че пътувам по безкрайно шосе в средата на безграничен океан. Ивицата синьо небе е така засенчена от двойната дантела на зеленината, че до нас достига само разсеяна, мътна светлина. Склоновете се спускат тъй замайващо стръмно, че ако ги гледаш по-продължително, непременно ще ти се завие свят. Сред хаоса от чудно красиви тесни, пресичащи се една друга клисури най-сетне от един стръмен склон успяхме да видим долу под нас просната цяла Манила. В един момент синята мъгла се разнесе и градът се провидя.

dsc05177

в далечината е богатият град

В  ниското са се разстлали в безбрежната шир милионите колиби на градската беднота – гледка с притегателно – отблъскваща сила. Всичко е относително – ако искаш да изследваш други общества, трябва да се освободиш от западната представа, нещо, което трудно ми се удава понякога. Далеч до хоризонта, полускрит от маранята, се плиска заливът Лагуна. Морето всъщност е животът за повечето местни. А вдясно се мержелее линията на небостъргачите. Панорамата е необятна. Кристална яснота и в същото време мъглявост като насън. Може би затова местните вярват повече на въображението си и на вътрешния си глас, отколкото на очите.  Очите заблуждават за разстоянията, за истинските очертания на предметите, за всичко. Част от отсрещния бряг се губи в мъглата и се слива с водата като мираж. Хоризонтът се превръща в сива пелена, сякаш гледаме към него с насълзени очи.

dsc05171

бедните предградия

dsc05173

след наводнение

Преминаваме над река, а по двата ѝ бряга са нахвърляни същите невзрачни къщурки. Покрай една от тях са струпани коли една върху друга , метнати там от придошлата  стихия. Във въздуха витае обезпокоителното съществуване на съвършено нормалното и даже баналното редом с екзотичното и странното. Отдясно остава чистият и остър силует на бялата църква „Иглешия ни Кристо“ – християнска секта, възникнала във Филипините през 1914 с основател Феликс Манало; днес е третото вероизповедание след Римокатолическата религия и исляма. По време на американското колониално управление протестантски мисионери въвеждат алтернативи на католицизма и подкопават неговото влияние.

dsc05175

църква “Иглешия ни Кристо”

Следобед очертанията на планината са станали по-ясни, величествени и стръмни. Попадаме  сред обширен район от сурови, хаотично разхвърляни и пресичащи се хребети, приличащи на великански бастиони, разделени от дълбоки каньони и стръмни урви. Сякаш тези колоси са били отделени от околния свят още със своето създаване. Завладяващо е уединението на непроходимите каменни гиганти; почуда, преклонение и възхита изпитвам пред силата на природата.  Непозната растителност, непознати звуци в огромната предвечна тропическа планина.

dsc05179

Ангоно, община Бинангонан, петроглифите

Излизаме на широка като пасище поляна, където Паоло спира колата и слизаме; няма други коли.  Минаваме покрай табелата „Ангоно, община Бинангонан, Петроглифите“ и мимоходом отбелязвам забраните, които се изброяват по-надолу: да се пазят животните и растенията, и без вандализъм… Купувам билети и един младеж с полицейска униформа тръгва с нас да ни придружи до музея. Първо минаваме през  тунел, прокопан от ифугао специално за туристите. От другата му страна пред очите ми се разстилат нови масиви – можех да огледам склоновете далеч навътре. Спомням си страстта на китайците да изкачват планини по време на празници или като на поклонение – защото от там светът се вижда отвисоко! Имат право – духът си почива.

dsc05182

всеки изход е вход за някъде другаде

dsc05183

Паоло и момчето от охраната

dsc05184

отвъд тунела

Вървим по пътечка сред пищящите цикади.  Адската горещина се беше смилила малко горе на височината.  Тук листата никога не падат. Или поне не видимо. Впрочем понякога до дънера на някоя палма виждам полегнало огромно изсъхнало листо, като скелет на кит. А от върха вече наднича нежнозелено младото листо. Така палмата расте.

Когато виждате само на няколко крачки, слухът ви долавя шумовете доста по-отдалеч. Колкото по-малко е заето някое от сетивата ви, толкова повече се изострят останалите. Сред клонака се стрелкаха палави сенки, ловки като вятър, смесваха се със светлините и листата…

Бях прочела предварително, че в Ангоно се намира пещера със скални рисунки от преди 30 хиляди години. Представих си нашата Магура – пещера на петнадесет милиона години, с огромни зали и безброй галерии и със следи от човешко присъствие от преди 12 хиляди години – останки от жилища, огнища, оръдия от камък, кости, метал и керамика. Долната земя от приказките, разпалвала човешкото въображение през вековете. И най-интересното – около седемстотин  скални рисунки на ловни и ритуални сцени на поне седем хиляди години. Най-голямото находище на праисторическа наскална живопис в Европа.

dsc05198

съдове от династията Мин, намерени в околността

Първо пътя ни пресече малък музей със стъклени стени, в който бяха събрани артефакти от различни епохи, намерени в околността – работни инструменти и съдове, правени в Китай; кости от праисторически животни – вкаменени останки от гигантски земни костенурки, бивни и кътници от стрегодонт, фосили на папрати…

dsc05199

вкаменени останки от гигантска земна костенурка

dsc05205

и досега не се разгадани тези паметни знаци

Преди 1,7 милиона години климатът на островите е бил субтропичен и умерен; доста по-хладен от сегашния. Записващият човек снима старателно експонатите и жадно се заоглежда за входа на пещера. Уредникът хвана трескавия ми поглед  и поясни смутено:

– Няма пещера, всички нея търсят. Само тази каменна стена отсреща с издълбани рисунки по нея. Елате да ви я покажа.

dsc05190

зад оградата е стената с рисунките

dsc05207

скалата отблизо

Не стана ясно кой и защо е въвел в заблуда жадните за приключения туристи. Аз се разочаровах, но Паоло просто потъна в отчаяние и само повтаряше с тих глас, отправен повече към собствената му замислена душа: – Аз пък очаквах да има пещера!

В този момент той беше много далеч от bahala – типично филипинско  отношение към живота, което позволява той да се изживее максимално, без да се тревожат за проблемите, тъй като животът е кратък. Означава още упование на вярата като начин за справяне с предизвикателствата и трудностите – “Осланям се на волята Божия”. “Bahala na” трудно се разбира от хора, които никога не са били във Филипините или не са канени в дома на филипинско семейство. Може да се сравни с ” Hakuna matata”, което на суахили означава “нямай грижи”, “освободи се от всякаква тревога” – израз, популяризиран от филма “Цар Лъв”.

Остана утехата, че се наслаждаваме на грандиозната, несравнима панорама и на интересния живот, който на фона на колосалните измерения изглеждаше незначителен и ефимерен. Дали хората от по-раншните хилядолетия са били по-големи от сегашните пиной (както филипинците наричат сами себе си)… Във всеки случай мястото тук наистина бе за властелини, чиито тронове досягат облаците. Някакъв дъх на сила и воля възрадваше очите и сърцето.

Но петроглифи всъщност имаше. Скалата не се виждаше отдалеч, закриваше я вечнозелената, макар и поизбледняла в края на сухия период  растителност. Наближваме по витата пътека и излизаме на тясна площадка. – Ето, тук е – сочи ни водачът. Взираме се и различаваме рисунките – издълбани във варовиковата  скала картини, оставени от древни племена, 127 човешки и животински стилизирани фигури. Те са символични и са свързани с лечение и магия. Включени са в Световния списък на скално изкуство на ЮНЕСКО. Сега се оказа, че не са от тридесет хиляди, а само от пет  хиляди години, но какво значение има… Странните неразгадани символи са оставени от изчезнали цивилизации. Впечатляваща е уникалната по рода си колекция от тайнствени знаци. От тези незапомнени времена до днес обаче някои рисунки са повредени следствие ерозията или вандализъм.

Плиткият скален заслон от вулканичен туф  е широк 63 метра и е висок пет метра. Той е украсен с каменни резби на хора, жаби и гущери – най-старото произведение на изкуството в страната. Поради сложността им се предполага, че не са създадени само от един човек. Открити са през 1965 от Карлос Франциско и негови приятели по време на тяхно пътуване из планината. Това не са най-старите човешки следи – на остров Палаван, в пещерите Табон са намерени човешки кости на 50 хиляди години… Да, тази част на света е населена твърде отдавна…

dsc05208

още скални рисунки

dsc05209

стълбите водят към платото

dsc05212

ясно личи посланието на предците

Когато говорихме с моите ученици за началото на изобразителното изкуство, ги попитах защо един от прачовеците в първобитното племе вместо да си почива в пещерата след тежък лов или да си говори с другите, взема въглен в ръка и започва да рисува по стените това, което му се е случило през деня. Юношите помълчаха и едно момиче отговори: – Защото той не може да не рисува.

Ето това „не може да не рисува“ е движило и ръката с длетото по скалния заслон. Опитвам се да си представя човека, тази божествена искрица живот, изправена пред бялата скала, как оставя послание за хората през всички времена след отрязъка, който е отреден на него. В този момент той се е чувствал свободен и истински, преживял е нещо дълбоко и не може да му устои, чувства се длъжен да го преведе на езика на изкуството. Как ли са изглеждали – едри и сурови или по-скоро дребни, жилави и енергични, ако съдим по коренното население аета. Хомо сапиенс е живял тук още преди 50 хиляди години. Ниски чернокожи хора, наречени негритос, предци на днешните аета или аборигени, идват от Средна Азия преди 30 хиляди години. Откъде са пристигнали първите папуаси и защо толкова се отличават от останалите филипинци… Дали са палили огън по начина, който Симсон ми показа в джунглата; какво още е занимавало умовете им, освен оцеляването…

dsc05213

фигури

dsc05215

петроглифи

dsc05218

древната скала

dsc05226

навесът

Гидът ме събуди от размисъла ми, като  посочи дългата люспеста кожа на змия, която висеше и се полюшваше току над главите ни. „Опасна, силно отровна змия“ – поясни с усмивка той. Филипинците винаги се усмихват, когато предизвикат у вас почуда или уплаха. Усмивката им също е и защитна реакция, в случай че се разгневите на казаното от тях (от белите те винаги очакват да се държат неочаквано).

dsc05233

виждате ли змийската кожа?

dsc05234

ето я…

Нямаше други посетители в този час и аз попитах Полин:

– Приятелите ти идвали ли са тук? – Вероятно в гласа ми е прозвучала малко повече самоувереност, отколкото ми се искаше, но чувствителната девойка веднага я долови и ми отговори простичко:

– Те не се интересуват от това.

Съвсем очевидно е, помислих си с укор, съзнанието ни е ограничено, затова не можем да възприемаме всичко, което е около нас, а само това, което ни интересува. Всички сме свързани като едно човешко семейство. Никой не е по-добър от другия – просто сме на различни етапи от животите си и се справяме с тях по най-добрия начин, който познаваме.

dsc05237

терасите спират ерозията

Обърнах се отново към великолепните гледки, които се разстилаха пред очите ми и които ме очароваха. Още не съм навикнала с картините в тази част на Филипините, с  величествената и чудна природа и нейната дивота. Не мога да ѝ се нагледам.

dsc05178

заливът Лагуна

Времето, прекарано в друга страна, променя човека – неговите възгледи, начина, по който гледа на света и хората. Многообразието е основната характеристика на вселената. В нея има множество индивидуални битиета, всяко свободно и с автономна човешка воля. Човек не може да живее в друг свят, без да е направил преоценка на своя собствен. Променя се вашата перспектива. Започвате да оценявате всичко, с което разполагате. Не бива да приемате живота си за даденост, а да му се радвате, тъй като милиони хора по целия свят живеят много по-бедно и тъжно.

dsc05250

отвисоко

dsc05257

панорама

Тръгваме бавно обратно, спираме често, за да правя снимки. Крачим съвсем сами под небето. Единственият ни спътник бе лекият планински ветрец, тихият му звук се носеше като въздишка – есенна  и самотна – през океана от прегоряла трева (разбира се, тук есен няма, но все пак тревата е пожълтяла; в края на сухия сезон сме). Нов порив на вятъра раздвижи тревистата повърхност и запрати множество вълнички към безбрежната шир. Обгражда ме спокойствие; самият въздух е различен – чист и изпълнен с чувство на свобода, веднъж вдишан, те пренася другаде…

dsc05185

в сухия сезон сме

Хубаво е. Истинско. Неделята си отива, изпратена от въодушевление и ентусиазъм.

Ако наистина добрият пътешественик няма предвиден план и не възнамерява да пристигне, както казва Лао Дзъ, то аз определено съм от добрите…

dsc05255

по пътя

dsc05261

в ниското е Параняке

За да излезем на магистралата за Субик, минаваме през Параняке – една от общините, които изграждат Метро Манила и мястото, където е домът, в който гостувах. Името му вероятно идва от следната случка. Когато испанците завладели страната, двама войници от господарите се качили в един файтон, за да ги закара донякъде. Щом стигнали до мястото, единият казал: „Para aqui, para aqui!” (спри тук, спри тук!). Но кочияшът не знаел испански и продължил да кара, а войникът повторил заповедта си. Файтонджията разказвал по-късно това на съгражданите си и всички се смели на непонятните думи, повтаряни от испанците. И така останало името Параняке. Основан е през 1580 година. Поради близостта си до морето паранякци търгуват с китайци, японци, индонезийци, индийци и малайци. Традиционният поминък включва добив на сол, риболов, отглеждане на ориз и обущарство (по-точно чехларство).

За мен остана като символ на приятелския дом. При всеки приятел имам по още един дом.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Advertisements
ФИЛИПИНИТЕ 35

ФИЛИПИНИТЕ 34

ПРАЗНУВАНЕТО

Пътешествието си струва всеки миг и всяка стъпка от него. Нашите най-щастливи мигове като пътуващи и пишещи хора са, когато се натъкнем на нещо неочаквано, докато търсим нещо друго.

След обилната и вкусна вечеря дойде ред на изненадата, и тя беше пълна с радост. И във великденската нощ стават чудеса.  Целият свят е пълен с тях, но ние сме им дотолкова свикнали, че ги приемаме за нещо обичайно. Едно такова чудо в тази знойна нощ за мен беше Православната църква , единствена в Манила, близо до дома на Полин в Параняке.

Носехме се по тъмните улици, когато  Паоло плавно забави и отби встрани. Тук е! Изведнъж сърцето ми подскочи в гърлото. Православна църква насред Манила! Сякаш родината ми помаха от нея. Изпитах някакъв чуден подем на духа, необикновен възторг. Най-важното си остава, както винаги , неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето.

dsc05013

входът на православния храм

Израснала съм в центъра на Варна, срещу Полиграфията и пътят ми всеки ден минаваше покрай Катедралата. Но внушителната варненска Катедрала никога не е предизвиквала такова трепетно вълнение в душата ми, както скромният православен храм „Благовещение“ в столицата на Филипините в жежката тропическа нощ. Не съм от религиозно семейство, бяха години на атеизъм. В моето детство не се ходеше на църква дори за сватби и погребения. Миризмата на свещите и кандилата ми е била непозната. Може би и затова толкова се впечатлявам, когато ме облъхва църковната хладина, чувам стъпките, които отекват под високия купол и погледът ми се спира на лицата с израз на дълбоко, сериозно вълнение.

dsc05011

наричат я “катедрала”, може би защото е единствена в Манила

– Magandang gabi! (Добър вечер!) – поздравявам стройния филипински свещеник.

– Kumusta! (Здравейте!) – отговаря ми той и гостоприемно ме кани да се включа в празника. Купувам свещи за трима ни и сядаме с Полин и Паоло с лице към олтара. Ето тук се чувствам у дома си. По някакъв странен начин, който не исках да анализирам, се почувствах едновременно гостенка и домакиня на великденската православна служба. В мен се обадиха гласовете на прародителите ми, живели от векове с православието.

dsc05015

олтарът, пристигнал от Гърция

От всички посоки сред виолетовия мрак на тропическата нощ прииждат християни за пасхалната света литургия; едно семейство с малки деца има  европейски черти. Заслушвам се – говорят на руски. Паоло седна по-удобно на стола с доволното изражение на човек, който след третия звънец в театъра с нетърпение очаква започването на някоя интересна пиеса. Кръстът е разперил двете си ръце, за да прегърне всеки един, целия свят. Отецът ме погледна с дружелюбно любопитство, беше от словоохотливите и веднага поведохме разговор. Църквата „Благовещение“ принадлежи към Вселенската (Константинополска) Патриаршия, енория на православната митрополия на Хонг Конг и Югоизточна Азия, която е основана от Светия синод през 1996. През същата година е построен и храмът; той е осветен през 2000 година от Негово Светейшество  патриарх Вартоломей Първи и е първият православен храм в Югоизточна Азия, осветен от Вселенския патриарх.  Архитектурата е във византийски стил, а вътрешното обзавеждане, олтарът и  иконите са изпратени от Гърция. Православието е пристигнало тук благодарение на гръцки граждани, които са дошли по тези земи по бизнес дела още преди Втората световна война. Но местните хора са се присъединили основно през 1994 година.

Общо три са храмовете на православието във Филипините. Вторият е в малкия град Лос Банос в община Лагуна, а третият  се намира на отдалечения остров Масбате. Три красиви църкви са построени благодарение на щедрата подкрепа на православието от много страни ( в света триста милиона души изповядват тази вяра).

Поседяхме в домашния за мен уют на нашата вяра, насладих се на тържествената служба, въпреки че не разбирах думите на отеца. Още си пазя недогорялата свещ от празника в „Благовещение“. Но не исках да пропусна рядката възможност да сравня в една и съща нощ как посрещат Възкресението на Спасителя и католическите християни в Азия.

Препускаме  отново по пустите улици на великденска Манила, устремили сме се към най-старата филипинска църква – „Свети Агустин“. Няколко пъти през вековете  възстановявана от земетресения, пожари и войни, тя е жилава, устойчива и вечна като самата вяра.

dsc05018

оркестърът пред “Свети Августин”

Католицизмът е хамелеонът на религиите. Навсякъде, където отива, приема местните традиции и ценности; вероятно това му помага да се закрепи на новото място. Когато говорех по-рано за самобичуването, споменах, че филипинският католицизъм е народен, примесен  до голяма степен с обичаите,  вярванията и световъзприемането  на островитяните. Част от традициите съдържат езически елементи, които са били приспособени към християнството от самия народ; той не желае да къса с наследството от дедите.

dsc05039

пусто е във Великденската нощ в “Свети Августин”

dsc05040

интериор

Нямаше смирени богомолци  в „Свети Августин“ преди полунощ, бяха на буйните танци. „Гледай, гледай – бутна ме Паоло. – Никога досега не съм виждал такова нещо! Никога…“ Проследих погледа му  и също се смаях – светите отци танцуваха в белите си одежди, изпаднали в блаженство, в някакъв безмълвен възторг и целите сияеха, предвождани от оркестър и няколко буйно танцуващи енориаши. В началото се извисяваше статуя на възкръсналия Исус върху осветена кароца и цялото колоритно  шествие, оградено от шпалир от развеселени зрители, се отправяше на дълга обиколка до Манилската катедрала. Там ще  посрещнат  друга процесия, предвождана от статуя на Светата дева, за да се срещнат майка и син под бамбукова арка, издигната за случая.

dsc05020

празничният танц

dsc05030

великденски танци

dsc05024

пасторите минават през шпалира

dsc05034

възкръсналият Исус

Млада двойка – мъж, облечен в бяло, и жена в розово – танцуват с две знамена, които символизират борбата между живота и смъртта и триумфа на Божия син над смъртта. Но нямаше вече място, за да се успоредим и да следваме, дори отдалеч, празнуващите. Не ни оставаше друго, освен да се върнем в пустата църква и да приседнем на пейките сред духовете от миналото – хилядите хора, които бяха идвали поколение след поколение, да намерят опрощение, упование и утеха. Необичайна и неочаквана беше за мен тази празнота точно в нощта на Великден.  Статуята на Божията майка, облечена в кринолин като испанска благородница, беше обърната към нас с лице, покрито с черен жалеен воал.

dsc05041

скърбящата Дева Мария

Паоло обясни, че когато шествието се завърне отново в храма, ще се състои срещата на скърбящата майка с нейния любим възкръснал син. Едва тогава воалът ще бъде снет от лицето ѝ от едно малко момиченце, облечено като ангел и качено в люлка високо под купола. Люлката се смъква над статуята с помощта на макара, детето дръпва воала, пеейки химн, с който обявява „Христос воскресе!“ и множеството  ликува облекчено. Пуска се да лети и бял гълъб, след което епископът благославя християните. Очите блестят в екстаз, вярващите преживяват катарзис. Церемонията се нарича Salubong.

dsc05026

музикантите

dsc05029

буйно веселие

В уличния полумрак блещукаха само свещи, мъждукащо сияние, сякаш пречистващо всички, които докосваше, придаващо им призрачен вид… на светци. Горещината се уморяваше малко едва късно през нощта, но каква умора беше това – от 43 градуса слизаше на четиридесет…Наближаваше полунощ, когато отпратих преданите ми приятели  да се прибират след дългия и вълнуващ ден. Моят хотел е до „Свети Августин“, но те трябваше да пътуват поне два часа, докато стигнат до дома си в Параняке, а умората вече се стичаше по лицата им. Неделята ще е последният ми манилски ден и сме планирали планинска екскурзия.

Мистериите и чудесата трябва да се разкриват малко по малко. Утре.

Обръщам се и я виждам – надвесила се е над покрива на църквата, аха и ще се плъзне надолу по него. Пълна със сокове от насъбралото се вечно лято, пълна с обещание, че красотата не свършва тази нощ и на това място. Че ме чака и у дома. Луната – един бляскав миг щастие.

Младият ден, наричан в нашия език Зората, настъпваше. В неделното утро багажът ми е събран, обиколила съм квартала няколко пъти и всеки път виждам различни неща, които се запечатват жадно в паметта ми; очаквам Паоло и Полин да дойдат да ме вземат. Ето ги, влизат във фоайето на хотела. Момичето се усмихва загадъчно, когато я упреквам защо не ми е казала, че предварително е платила престоя ми. Тя е доволна, че е направила добро, без да го огласява, за нея това е толкова просто и естествено. Дълбоките реки текат тихо. Връщам ѝ неволно взетия заем и поемаме към колата. Манилското слънце вече сипе огнена жарава върху главите ни. Дните биха се изнизвали еднообразно за някой, който е роден тук, но аз имам късмет за мен всичко да е ново и непознато, затова и преинтересно. И изведнъж те обзема онова изпълване, онова удоволствие да приемеш неизвестното и то да стане част от теб. Сливаш се с града и започваш да искаш още и още нови преживявания. И няма насищане.

Паоло и Полин са аристократи на духа. Заобиколени от много низост и нищета, те са успели да запазят душите си чисти и непокътнати. Чувството им за собствено достойнство, стремежът им към всичко светло и хубаво в живота ги отдалечава от собствената им среда. Трудно намират хора, чиято дружба да задоволява жаждата им за чистота и порядъчност. Може би затова така уютно се чувствахме едни с други. За да завърша портрета на девойката, ще добавя топлината, утехата и чувството за истински живот, които тя може да внесе в една скучна стая. Тя се грижеше за мен като за своя собствена сестра, защото не можеше да постъпи другояче.

Отбихме се набързо в „Свети Августин“; няколко души смирено се молеха в хладината между дебелите стени. Само множеството разтопени разноцветни свещи говореха за снощния празник.

dsc05042

надгробни плочи на видни граждани на пода в църквата

 

dsc05289

Tiendesitas

Tiendesitas („малки магазинчета“ от испански) е шареното място, където влязохме, за да разгледам и снимам традиционни филипински сувенири. Нещо като безистен с множество малки магазинчета, ресторанти и фризьорски салони за кучета – поради жегата много хора си бяха довели любимците да им намалят козината. Фризьорите бяха с хирургически маски на устата, а стопаните наблюдаваха отвън през витрината… Работа имаше много.

dsc05270

фризьорски салон за кучета

dsc05273

калеси в очакване на клиенти

dsc05275

корабно величие под купола

Под купола на покрития базар са разпънати пъстри корабни платна, алюзия с испанските галеони, докарали войска за завладяването на Филипинския архипелаг. По-нататък, небрежно нахвърляни без ред ме привлякоха  елегантни дърворезби, инкрустирани с блестящи камъчета и метал, красоти от черупки на стриди капис, религиозни статуи, кукли, картини, чадъри и ветрила, изящни предмети от кокос, бамбук – лампиони, сервизи и часовници, вази, бижута, ритуални предмети не като от рог на изобилието, а като съкровища, натоварени на огромен ветроход, с какъвто нашествениците са откарвали местните богатства в родината си… Друга перспектива се откри пред мен – предмети на лукса и разкоша, измайсторени от сръчните ръце и въображението на островитяните и съвсем „заслужено“ отмъкнати от вековните им господари.

dsc05276

изящна дърворезба

dsc05278

творби на народните занаяти

dsc05282

сувенири

dsc05283

безброй сувенири

dsc05284

пейзаж от филипинско село

dsc05286

гиздила

Прехласнато ги гледах и снимах като си представях живо преминаването им от ръце в ръце.

Едвам ме измъкнаха от тази съкровищница, за да се отправим към природата и неподправената ѝ красота. Ангоно.

Наталия Бояджиева

ФИЛИПИНИТЕ 34