Ф И Л И П И Н И Т Е  42

 

СТОТЕ  ОСТРОВА

(втора част)

 

На самия връх се белее фигурата на свети Йосиф, дърводелеца – съпруга на Дева Мария. Той е покровител на град Аламинос. Скулпторът го е изобразил сложил ръка на рамото на юношата Исус –нежен символ на бащинството.

DSC01473

свети Йосиф – покровителят на Аламинос

Винаги усещам с гърба си втренчения поглед. Дори когато спя. Обръщам се бързо и митичното създание се вкаменява в миг, като че ли само очаква да го загърбя, за да оживее отново. Каменна човекокостенурка, вдъхновена от фолклора, наблюдава отвисоко безкрайната мозайка от острови, както и посетителите – отблизо и съсредоточено. Обичайният обитател на топлите води – морската костенурка – тук  е с напълно човешки израз на широко отворените очи като прафилипинеца, обхванал с поглед цялото море, живота си и бъдещето. Хипнотизиращ поглед. Свръхестествена сила.

DSC01477

водната костенурка с човешки образ

Предците на морските костенурки са еволюирали не като повечето животни, а точно наобратно – от сушата са се преместили във водата преди повече от сто и петдесет милиона години. Те са били свидетели на изчезването на динозаврите.

В миниатюрните вити алеи около скулптурите местно момче полива растенията и усмихнато ни позира за снимка. Цари задушно влажно затишие, обичайно за този сезон. Изведнъж и само за миг аз се пренесох в далечна Варна, на една от прохладните морски алеи и дишах леко – леко, заслушана във виковете на чайките – любими звуци – и  с поглед в различното синьо на морето и небето…

DSC01454

младият градинар

DSC01430

островитяни

Не работи лифтът за надолу, където ни чакат невръстните моряци и Реджиналд; слизаме по стълбите. Хоризонтът се приближава постепенно, докато стигаме до лодката „Марипаз“, а гледната точка към островите се променя много бързо и изглежда като че ли те се приплъзват един зад друг, сменят местата си и танцуват неуловимия хилядагодишен  островитянски танц на живота.

DSC01403

към веригата от острови

Поемаме отново по невидимия воден път, докато стигаме до едно дълбоко място. „Тук можете да се гмуркате“ – обяви тържествено капитанът. Веднага в съзнанието ми изплува сцената от филма „Рим на аристократите“ на Карло Лидзани, в която развеселените богаташи наскачаха дружно от яхтата, без да помислят как ще се качат обратно – нито стълбичка, нито въже бяха предвидили. Края го помните…

„Имате ли стълбичка?“ – беше жизненоважният ми въпрос. Нямат, но ето, юнгата ще ни покаже как да се качим на лодката. И докато мигнем, момчето хвърли тениската си и скочи в морето. После с ловки движения, на които би завидяла и маймуна, и с акробатична гъвкавост се преметна на балансьора и от там скочи в крехката ни лодчица. Спогледахме се с Линда смаяни; не откриваме такива таланти у нас и предпочитаме да тръгнем за гмуркане от брега. Скокът на детето ми напомни за гмуркачите за монети, за които само бях чувала; ще попитам довечера Реджи да ми разкаже. Скоро стигаме до остров Кесон (Quezon), където ще обядваме. В морския резерват може да се види макак, който яде раци, делфинът на Фрейзър, гекони, зелени морски костенурки, прилепи и гризачи.

DSC01505

на остров Кесон

DSC01503

остров Кесон

Слизаме и се оглеждаме в този чист и сияен свят, непроменен от милиони години. Зарейваме погледи в плътната зелена растителност, пронизана от пламнала слънчева светлина и от ярките отрязъци от морето. Кокосовите палми увисват до напевната крайбрежна вълна. През това време нашият юношески екипаж е стоварил храната на една от дървените масички на открито. Не ни викат, чакат сами да решим кога сме огладнели. Обядът е по филипински обилен – риба и ориз, късчета свинско и за десерт – сладък лепкав ориз. В жегата апетитът намалява, а и нямаме търпение да се погмуркаме.

DSC01502

в тази част се гмуркахме

Бял пясък и кристална вода. Морето сменя цветовете – от дрезгаво синьо през кобалт до наситено зелено. Връща се блаженото състояние на очакване на гмуркането от моето юношество. Когато сме под водата, сме напълно безтегловни. Отдолу е все по-дълбокото синьо – цял свят за откриване. Нагазваме и бързо се отпускаме на повърхността, гледайки през маските. Фантастична приказка от цветове, форми и създания, каквито не съм виждала при моите черноморски спускания под вода; в нашето море цветовете на обитателите са по-приглушени. На места коралите са повредени от динамитен риболов и от тайфуните. Но подводният живот е толкова разнообразен – пъстри рибки се стрелкат без страх от всички посоки и святкат с всички багри на небесната дъга, десетки видове корали, цели плантации от водорасли и подводни цветя и най-впечатляващата е една гигантска мида тридактна. На сушата вече се бяхме удивлявали на големината ѝ; там местните често  използват вълнообразната масивна раковина за умивалник или корито. Тропическата мида достига два метра дължина и тегло до петстотин килограма. Използват я и за храна. За гмурците е опасно да не попаднат в нейния черупчест капан, който може да се окаже гибелен, ако не знаете как да се освободите. Ако си носите нож, можете да прережете мускулите – сгъвачи и ще бъдете свободни. Отворените черупки са чувствителни и към най-малките движения на водата и веднага се затварят. За крайбрежните хора обаче тридактната не е мида – убиец. Тя живее в чисти води и лесно се забелязва ярката ѝ раковина – причудливо оцветено дантелено жабо. Опитните гмурци правят вълнообразни движения над черупката и щом тя се захлопне, я завързват с въже и я издърпват на лодката. Или отчупват клонче корал и го докосват до мантията. Чува се хрущене и коралът е строшен от затварящата се порта…

20151211_214055

тридактна на брега

Колекцията от сто двадесет и три острова изисква търпеливо изследване. Корали „слонско ухо“, молюски, оранжеви риби – клоуни, морски дяволи, охлюви и звезди, морски змии – еднакво красиви и причудливи… Ето къде били подводните градини на Нептун. Уникално подводно вълшебство, онемяло от красота. Някои от стотиците риби са така необичайни като че ли са плод на нечия богата фантазия, а не реално съществуващи. Отдолу е все по-дълбокото синьо. Цял свят за откриване. Помня чувството, когато за първи път се гмурнах под вода. Едва изчаках да навърша шестнадесет и се записах във варненския Морски клуб. Цяла зима лекции по водолазен спорт и тренировки в басейна до Южния плаж. Живеех само за тези моменти.  С настървение очаквах лятната практика в морето. Безкрайността. Чистотата и хладината на водата. Красотата на морското дъно пред Калиакра. Подводният танц, в който се впуснахме с инструктора сред рибите и полюшващите се водорасли. Преди четиридесет години открих нов свят. И ето, сега се завръщам отново към него. но в други топли води. Радвам се на хубавата видимост и неусетно се плъзгам под повърхността; не се налага дори да помръдвам краката си – те се влачат след мен и леко вземат завоите. Солта държи тялото, а ръцете, опънати напред, задават посоката като кормило. Някак пропускам покрай съзнанието си естествения за тези ширини страх от акули,  запленена  от този вълшебен безтегловен свят… Спомням си, че трябва да дишам. Вдигам глава и вдъхвам сухия горещ ден. През водната повърхност се процеждат едри капки слънце и тупват леко на плиткото дъно. Сянката ми ги закрива за миг, а други образуват светла пътека пред погледа ми.

Туптенето на сърцето е в ритъма на морските вълни. Това е първият звук, който бебето чува в утробата, сигурно затова се чувствам толкова уютно сред морето.

Аз плувам с тениска върху банския като предпазна мярка срещу изгаряне. Линда обаче не изгаря – тя е родена за слънце. Кожата ѝ има превъзходна защита, която според нея  се дължи на италианските ѝ гени. Жегата добре ѝ понася, дори почти не се поти, както би могло да се очаква от най-светлия северен тип човек. Как иначе би понесла всекидневния десетинакилометров маратон, който си спретва до летището… Познава и други самотни бегачи като нея, поздравяват се по пътя и знаят живота си като членове на едно неписано братство на белите хора, които са избрали да живеят в тропиците.

Белокосата американка участва и в маратоните, които се организират всяка година, като бивша състезателка по триатлон, не заради победата, а заради простата радост да участва и да общува със спортисти от всички континенти. Виждат се веднъж годишно в Субик и имат много да си говорят.

Преди години лекарите препоръчали на Лари горещ климат. Тогава той е бил преподавател по икономика в един университет. Веднага след пенсионирането си двамата с Линда продават апартамента си и с два куфара поемат за Еквадор. Там живеят сред сънародници и създават топли приятелства. Линда дори започва да учи испански. Но домът им бил сред планината и прохладата не се отразявала добре на здравето на Лари. След пет години в Латинска Америка те отново стягат багажа и пристигат тук, в Субик. Тук вече е достатъчно горещо и те мислят да останат завинаги.

Линда намира малък хотел с добра охрана в Свободната зона и заживяват безгрижно, но доста самотно и изолирано като упорито се дистанцират от своите.  „Канят ни американци на вечери, но скоро се отказахме да се събираме с тях. Те идват със спътниците си – млади филипинки, които могат да им бъдат внучки и които не разговарят изобщо. По-добре сами, отколкото със скучна компания.“

А общата ни страст  е страстта към четенето – жаждата към книгата се разлива в нея като слънчевата топлина. Изборът в книжарниците не е голям, затова Линда най-ревностно следи малките импровизирани библиотеки, които са си устроили американците в два – три ресторанта в района. Оставяш своя книга и вземаш чужда, след прочита я връщаш. Сега се сещам, че пропуснах да я заведа и в Градската библиотека, нещо като барака, пълна с книги и със следи от последното наводнение по стените.

Колкото и да се старая да разбирам онези, които имат други корени, всеки се идентифицира с културата, с която е израснал. Общи са нашите европейски корени, предпочитания, обичаи, страсти и система от ценности, която ни принадлежи. Имаме обща литература, общи живопис и музика, философия и наука, технически прогрес, мода, една и съща представа за живота и човешките отношения, за красотата, доброто и злото. Дори обредите ни за сватби и погребения са общи. Обитаваме единно културно пространство.

Колко много общи неща в нашето юношество и младост – слушали сме една и съща музика, писали сме писма до непознато другарче с детски ентусиазъм… Филипинските ни връстнички не са и чували за писмовно приятелство, нито познават рок музиката, с която сме израсли и която аз мислех за световна… Приятелството ми с Линда е глътка свеж въздух сред задухата на тропика. То не е битово, по-скоро е творческо и изследователско и минава през годините. Изтощението, породено от горещината, се изпарява в бездънните сини езера на лицето ѝ.

Вярвам, че ако двама души имат душевна връзка, то няма значение какво правят, кои са и къде живеят, няма никакви граници и бариери между тях. Колкото повече пътувам, толкова повече разбирам, че  хората си приличаме. Всички ние преминаваме през предателства, раздели, смирение и любов.

 

Плуваме и се гмуркаме щастливо сред хипнотичната красота на рифовете, никой не брои часовете, не бързаме за никъде. На това място ми поникват крила и аз се рея леко над стадото острови… Денят е толкова прекрасен, че ако можехме да отхапем от него, би имал вкус на млад кокос.Не се чува птича песен. Долавя се само жуженето на жегата. Далеч от френетичния метрополис душата си почива.

DSC01507

Детският остров

На един хвърлей е Детският остров, наречен така заради плитчините, в които децата цамбуркат безопасно. Срещу малкия кей, където приставаме, ни посреща плакат с  нарисувана непозната риба и надпис:   „Скъпо дете,

Как си? Надявам се, че си добре.

Нещата в последно време са много трудни за мен. Моите роднини и аз чувстваме, че ни приемат за даденост. Ние прекарваме дните си като ядем водорасли и поддържаме рифовете здрави и живи. Наричат ни герои на новото време, но защо продължават да ни ловят? Кой ще се грижи за кораловите рифове?

Все още има надежда.

Не купувай и не яж риба, която изглежда като мен и разкажи за нашата борба за живот. Не искам да стана само безименно лице от миналото.

Хайверът на рибата папагал“

DSC01510

обръщението на рибата – папагал

Тропическата риба с характерна уста като клюн на папагал има наистина важна роля – като дъвче интензивно мъртвите корали, покрити с водорасли, тя ги пази чисти. Така необичайното ѝ меню поддържа доброто състояние на рифа. Там, където липсват риби – папагали, водораслите и морската трева бързо покриват кораловите огърлици на морското дъно. Освен това, стривайки корали на фин пясък, тя е и един от източниците на материал за плажовете. След като погълне строшен корал, рибата папагал извлича малки частици храна и после изхвърля останалото под формата на пясък. Така годишно произвежда около сто килограма пясък. Ако видите тази малка каменоломна и чуете как хруска корал, едва ли някога бихте забравили това изживяване.

DSC01523

тунелът на остров Маркос

Водени от Редж, минаваме през един тунел, прокопан в средата на  остров Маркос и излизаме на скрита от погледа бамбукова конструкция – кей. Върху нея са закрепени четири дървени бунгала за любителите на усамотението и екзотиката. Няма туристи и момчето от барчето се е унесло в следобедна дрямка на една пейка. Салът, с който лови риба, се полюшва също сънливо.

DSC01531

терасата

DSC01533

следобеден сън

DSC01538

с бамбук върху скалата

DSC01539

бамбукова конструкция

Завръщаме се на брега в момента, в който слънцето целува морето. В глъбините на тихия залив се люлеят водорасли, а рибата папагал се готви за сън като отделя защитна слуз, която я обгръща като прозрачна нощница. По линията на прибоя клоните докосват прозрачната вода. Нощта се сгромолясва и стоте острова потъват в мрак.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Advertisements

ФИЛИПИНИТЕ 41

СТОТЕ  ОСТРОВА

 

Вчера Линда навърши седемдесет. А аз не бях при нея. Гледам снимките от буйното празнуване цяла седмица с други хора и ми става мъчно. Липсва ми.

Повече от година двете с Линда обитавахме тази земя, наречена чуждост, където не те оставят да забравиш, че си гост. Говорим си със свободния маниер на хора, живели в различни страни и принадлежащи към рода на пътешествениците.

Обичаме да се пошляем из Крайбрежната алея на Свободната зона – пусто през деня и единствено място за разходки след залез – преди това няма как да се отпуснеш в устата на пещ. Ах, как ми липсва Морската със старите дървета, цветята и прохладните алеи със свежи милувки на бриз… Виждам помахващите дървета тъй ясно, сякаш съм наистина сред тях. Лятото е най-хубавият сезон, ако живееш в Европа. Свързваме го с безгрижие, свобода и пътуващ цирк и си знаем, че всичко красиво и магическо се случва между юни и август. Ако обаче въздухът лъха на лято през цялата година, не можеш да кажеш нито „Здравей!“, нито „Сбогом, лято!“ и трябва да оцеляваш като в горещо желе, вече не ти изглежда толкова романтично…

– Линда, заминаваме за Стоте острова! – обявих тържествено.

– Как реши това? – полюбопитства тя.

– От една година мечтая за това място и си мечтая да го видя. Винсент ми разказа за него и ме запали да отида. Ще пътуваме с лодка от остров на остров, ще обядваме някъде насред морето и ще се гмуркаме сред рифовете, където ни хареса!

Линда изглеждаше поразена от моя възторг. Възможно ли е и тя – затворничка от три години, да се порадва на това вълшебство…

Единственият проблем, който стоеше пред нас, беше да си изберем шофьор на такси, който да ни закара до Националния парк. Шофьори много, цяло тесте с визитки се е разляло на бюрото ми; но трябва да е доверен човек, за да ни пази. Във Филипините има от какво. Особено за две жени, при това открояващи се отдалеч като добра мишена. Бях се наслушала на истории за нападения над автобуси и коли – и денем, и нощем. Така един ден изхвърлих любимата си чанта, срязана от местни крадли в търсене на пари.

– Това може да бъде само Реджи – предложи уверено белокосата ми приятелка. – Познавам и жена му, и децата му. А преди е работил в спецчастите.

Едва при такава внушителна кандидатура Стани се успокои за моето пътуване.

Очаквахме с голяма радост предстоящите мигове на щастие, а щастието се състои и в самото очакване.

– Реджи, Реджи, спри колата! Виждаш ли тази зелена къща, искам да я снимам.

DSC01342

домът на Рамон Магсайсай в град Кастилиос

Снажният пилипино (така местните изговарят „филипино“)  чевръсто отби и спря в центъра на Кастилиос („Замъци“ на испански). Оказа се къщата на  Рамон дел Фиеро Магсайсай – седмият президент на Филипините, ръководил страната от 1953 до смъртта си през 1957. Както е по традиция, средното име е фамилията на майката, а последното е бащината му фамилия. Неговото управление е наричано „Златните години“, когато е процъфтявала индустрията и търговията. Бил е  идол на народа. Името му ми е познато – главната улица в Олонгапо се казва така.

DSC01359

Реджиналд и Линда

Наснимах набързо и с наслада се гмурнах обратно в нажежената отвън, но хладна отвътре  кола. Посрещна ме лазурният усмихнат поглед на Линда; тя знае колко са важни тези снимки за мен и от сърце се радва на моя улов. Има хора с душа, дълбока като океан и когато срещнеш такъв човек, трябва да се потопиш в океана и да гребеш от тази вселена. Тя е естествена по начин, по който могат да бъдат само интелигентните хора. Непринудеността винаги ме очарова.

Моята американска приятелка е работила в център по нетрадиционна медицина, акупунктура и китайски масаж – науки на хилядолетия. Едновременно с  това тя е и състезателка по триатлон, участва и сега в маратони, продължава с йога и зумба. Тежкият климат се е опитал да изцеди живеца от нея, но напразно. Линда сияе лъчезарно и когато става преди изгрев, за да поеме ежедневния си маратон до летище Кларк, и следобед, когато сядаме понякога в „Кофи бийн“ на кафе. Вдъхновен интерес към всичко, заразителен ентусиазъм.  Около нея все още витае аурата на неукротена  младост и създава атмосфера на уверено и бодро очакване.  Никога не задава въпроса: „Какъв е смисълът от това?“, не се интересува особено от тази част. Всичко има смисъл, ако се прави за достойна кауза и защото го изисква природата на истинския човек.  А очите ѝ – ясни, сини и искрени, с израз, който преминава бързо от искряща радост към замислена меланхолия, когато тъгува по родния край. Който запазва способността да вижда красотата, никога не остарява.

Грижи се всеотдайно за Лари, който определено вече не може без нейната помощ. За нашето тридневно пътуване тя намери доверен човек, който да му помага.

 

Крайната ни цел е град Аламинос, кръстен на името на Хуан Аламинос,  бивш генерален губернатор на Филипините. Националният парк Стоте острова се простира край брега на барангай Лукап, част от Аламинос в провинция Пангасинан. От Субик е на има – няма двеста километра. Вървят и автобуси до там, но от автобуса няма как да слезеш за снимки.

DSC01554

едно от устията

Изскачах  няколко пъти да снимам живописни устия и естуари на реки, вливащи се в Южнокитайско море (филипинците никога няма да го нарекат така, те си имат стар нерешен спор с Китай и още три страни за островите Спартли и Парасел, където са се спотаили огромни залежи от нефт и природен газ. Собствеността върху островите означава и контрол над корабоплаването, права за риболов и туризъм в тази оживена област от световния океан.  Върху карти, купени в Олонгапо, това море е отбелязано като Западнофилипинско море, а край северната част на острова се нарича дори Лузонско море. Така го назовават само пиной. И другаде по света съседни народи наричат общи географски обекти с различни имена – Ламанша  за британците е English Channel).

DSC01589

някои устия са пресъхнали на места

В края на ноември – средата на сухия период  – довлечените до устията наноси се белеят като малки пустини сред оскъдната вода. Релефът е низинен, реките текат бавно, често излизат от руслото и заливат съседните земи. Но сега  ленивите мътнобежови води с ярки слънчеви отблясъци  на река Кабанган, край която поспираме, са разпокъсани на ръкави и островчета, по които крачат замислено големи бели чапли и лопатарки.

DSC01592

прилича на сняг, а е безводие

По крайбрежието се редуват зелената пелерина на джунглата, заливи и устия, оризови поля с карабао сред тях, малки градчета от двете страни на главната улица, която прелива в извънградско шосе… Прелитат покрай нас, почти могат да се пипнат с ръка.

DSC01556

оризови полета

Някъде хората са запалили сухите пожълтели треви, като изпреварват самозапалването им.  Контролираният огън няма да доведе до пожари. Кокосови палми увисват до напевната крайбрежна вълна и блестят на златната светлина на залеза. Както често се случва с красивите и екзотични  места, най-големият капитал на Филипините е разкошната природа. Очите ми се наслаждават на щедрата гледка на необикновената красота на света; измъчва ме само мисълта, че Стани не е с мен, за да споделя възторга си.

DSC01562

рибарско село

DSC01568

царевица се суши край пътя

DSC01571

на сянка под дървото

По време на пътуването се бяхме потопили в гледката и повечето време мълчахме, но ние с Линда бяхме вече толкова привикнали една с друга, че не изпитвахме никаква неловкост при настъпилата тишина. При сродните души, а и всяка доживотна връзка с друг човек, целта е двамата да израснат, да се развият и да си помагат в това. Леко се другарува с човек, който поддържа в себе си вътрешно чувство на радост,  очарование от живота и мъдростта да разбира хората.

DSC01599

през дъждовния период тук се леят буйни води

В ранния следобед навлизаме в Аламинос, движението се сгъстява, а на едно кръстовище изненадващо един регулировчик танцува страстно. Изпълнението му е толкова колоритно и артистично, че забравяме за какво е поставен сред автомобилното пълноводие този човек. Не изглежда, че скоро ще се измори. Впечатлени сме само ние двете, за Редж тази жизнерадостна демонстрация е нещо обичайно.

DSC01617

типична филипинска уличка

Скоро преминаваме през входа на националния парк. Край плажа се вижда фарът с витата стълба, пропълзяваме по крайбрежната алея в търсене на място за нощувка. Редж подминава няколко малки хотелчета и спира пред  „Island Tropic“. Сутрешната жега вече се е впила в стените му.  На първия етаж има няколко стаи, а на терасата на втория е ресторантът. Горчива изненада – места няма… Странно, извън сезона сме, как всичко е заето.

Ако сте поживели поне една година във Филипините, вече сте свикнали да не вярвате на всичко, което ви казват. Поразходихме се наоколо да мине малко време, върнахме се отново и този път получихме очаквания отговор – има стая за нас! Нещо повече – имаше няколко празни стаи… Настанихме се и излязохме да изследваме околността в краткия промеждутък до мрака. Всъщност крайбрежните хотели са пусти. Стори ни се странен търговски трик да ни отпращат в началото, а може би е просто филипинското безгрижие и безразличие, с  което полека – лека бяхме започнали да свикваме.

DSC01379

фарът на Стоте острова

Фарът привлече вниманието ни, надявах се да направя хубави снимки от върха му, но витата външна стълба бе затворена с преграда, нямаше как да се качим. Сатенено зелените палми се поклащат леко от нежния бриз. Помотахме се из малкия сувенирен базар, купихме си тениски с надпис „ Hundred Islands“ и се върнахме навреме за залеза. Всеки залез е различен, но този ни потопи в себе си. Пожарът от кръв и злато беше залял целия хоризонт и светът бе замрял, за да изпрати слънцето.  Наслаждавахме  се на великолепието на отминаващия ден от покрива на хотела; лицето на Линда сияеше по детски радостно, то винаги е озарено.

DSC01395

изпращане на слънцето

Много скоро единствените светлинки, които останаха наоколо, идваха от фенерите на закотвените джонки и се чупеха в черните води. Блещукания от островите очертаваха малките късове суша.

Голямата екскурзия из островите бе предвидена за втория ден. Сън не спах от нетърпение. Прозорците на стаята останаха затворени, тъй като сме на първия етаж, а това е опасно. Оставихме включен климатикът цяла нощ, за да можем да спим в жегата.

DSC01382

край брега

Златната светлина на ранната утрин.   Закусихме обичайната филипинска закуска – печена риба с бял ориз. Поръчахме си и храна за обяд и зачакахме капитана на лодката, с която ще обикаляме из островите. Тук часовникът е масово пренебрегван, уговорките стават някак на магия. Никой не се сърди за закъснения, защото никой и не идва навреме.

След неопределено дълго и уморително за непривикналия европеец чакане Реджи обяви, че лодката (bangka на тагалог) е готова, храната – натоварена и ни чакат на кея. Нарамваме раниците и слизаме до лодка – паяк, както аз я наричам заради балансьорите, които ѝ придават насекомообразен вид. „Марипаз“ е странното ѝ име  (може би е случайна аналогията с „Марипоза“  – корабът, който отнася Мартин Идън в последния му път; на испански означава пеперуда), а екипажът се състои от две момчета на ученическа възраст.

DSC01549

нашата “Марипаз”

Капитанът е на четиринайсет, но вместо да е в класната стая, си изкарва прехраната в туризма. Слабичкото филипинче с правилни черти е мълчаливо, не общува с нас, почти не ни забелязва. И не мисли да си говори с нас – същества от друг свят, които се въртят в различна орбита, без допирни точки с неговата. Помощникът му е само на девет, с по детски пухкаво лице, но вече се труди – нещо, което за него се разбира от само себе си. Съвсем не е изключение, щастливци са връстниците им, които могат да ходят на училище. С уверени, привични движения, отработени  като че ли с години, детето забива пръта в дъното, оттласква лодката от брега и тя се плъзва в пълно мълчание по дълбокия залив без нито една вълничка. Нереално движение. Същата гледка изплува в съзнанието ми, този път от Уджън, в Китай. Само че там работата се вършеше от възрастни моряци.

DSC01518

капитанът и юнгата

Брегът е моето щастливо място. Тук се чувствам у дома.

Вълшебно е времето, когато се събужда денят. Благословени тихи мигове на топлина, благодат и обещания за новия ден.

DSC01422

пътека от лъчи до островите

Скоро пред нас се разстла сюрреалистичен пейзаж – заизникваха един по един гъбовидни острови, образувани по морското дъно преди два милиона години. Еднаквата им форма се дължи на последователното и равномерно натрупване на древни корали и мидени черупки. Когато водата се оттегля, те изплуват на повърхността. Подобни формирования има и другаде в страната – това са Шоколадовите хълмове на Бохол, 1268 на брой и високи около петдесет метра.

DSC01419

танцът на островите

В пазвите на островите – хълмове се крият прозрачни изпарения, които се стелят на струйки в безветрието. Очарованието на Стоте острова е много силно, за да откъснеш очи от гледката. Острови, рифове, плитчини и лагуни. Това е някаква душевна алхимия, загадъчно неуловима и дълбоко проникновена – тайнствено лъчение на духа, примамващо, ласкаво и смирено, и изключително властно.

DSC01420

основата е подкопана от теченията и вълните

Ръката ми, потопена в топлата мека вода, прави бразда. Грамадите, прилични на гърбове на фантастични животни, постепенно се разливат в острови, подкопани в основата си от прибоя и теченията, и прорязали гладката водна повърхност. Плитчините около тях личат само по безцветната вода. Тук няма чайки, които да се плъзгат из търкалящата се по брега мъглица.  Все така безмълвно приближаваме до Губернаторския остров. Същи Робинзоновци, слизаме от плоскодънната лодка и поемаме по каменните стъпала нагоре. Непознати дървета извиват змиевидно клони от двете ни страни.

DSC01452

по пътя към върха

Изкачването е дълго, но чудният пейзаж от високо ни прехласва. Въртя се ненаситно във всички посоки и снимам различни райски красоти. Омаята на гледката се допълва от разтопеното олово на слънцето, разлято по безкрайната морска синева. Зелено и синьо във всички нюанси. И простор, простор…

DSC01444

на върха

DSC01438

чудовища на припек

Докъдето ти поглед стига – ята острови с гърбици от буйна растителност се реят и танцуват  по гладката повърхност. Защитени от големите вълни чрез коралови рифове, плажовете са безкрайно романтични.  Щедрата тропическа природа е разпръснала божествени красоти из цялата страна, но тук е сигурно филипинският рай.

ФИЛИПИНИТЕ 41