Филипините 38

ЗА ОСТРОВИТЕ И ПРИЯТЕЛСТВОТО

И човешкият живот като природата се развива на цикли. За някакъв миг моят и нейният път се сляха.

Видях Линда още първия път, когато влязох във фитнеса „Slimmers world” („Светът на по-стройните“). Светлото ѝ лице, оградено с ореол от чисто бяла коса контрастираше на кафевите лица наоколо. Зарадвах се, когато я видях и се насочих към нея, но тя бързо се обърна странично към мен. Така и не се запознахме.

Минаха няколко месеца, виждахме се всеки ден по време на заниманията с инструктор – зумба, йога, латино танци, кикбокс… Но никога не се заговорихме. Беше ми странно, защото виждах, че е общителна, вечно усмихната, смееше се с глас на някои забавни моменти. Имаше вид на човек, доволен от живота, спокоен, уверен в себе си и хармоничен. Много по-късно се вгледах в ясносините ѝ очи, обградени от бръчиците на смеха, които светеха сред целогодишния ѝ златист загар и прозрях тайната ѝ – срещайки се с много хора, дълбоко в себе си тя е самотна на този слънчев остров. Вечният оптимист, добряк и в същото време борец, тя обича живота, приключенията и се радва на всеки миг, прекаран с приятели. Но в тази страна Линда  приятели няма. Не би могло да бъде другояче – изкуствено приповдигнатият интерес към бялата жена прикрива неуспешно нездравата мисъл какво може да се измъкне от нея и никак не предразполага към приятелство. Чувства се добре навсякъде и лесно се адаптира, но ако имаше избор, би се върнала у дома в Денвър.

За съжаление, и избор няма – съпругът ѝ Лари никога не би се върнал в Щатите. Няма обяснение за неговата непреклонност – дори Линда тъне в догадки за причината. И за двамата това е втори брак; неговият син живее с жена си в Америка, но не идва никога да посети баща си. Така моята приятелка живее разкъсвана между копнежа по дома и тропическия живот с Лари в далечната земя.

DSC01962

Линда и Лари

Сега съжалявам, че чаках толкова дълго да я поканя на кафе. Оказа се интересен и много духовен човек, в разговора ме изпълни позабравена пълнота и спокойствието, че ще бъда разбрана. Толкова уютно е да сме с някой, който мисли като нас, който разбира идеите ни и споделя нашата гледна точка за света… И колко рядко може да се изпита това удоволствие – да водиш смислен разговор за значими и запленяващи неща. Американската ми приятелка не  беше пътувала никъде из страната, а така копнее за нови впечатления. Не би могла да тръгне сама, Лари отказва да напусне удобствата си в хотела, а няма на кого друг да се довери. Същото беше и с мен; Стани е на работа и няма как да пътуваме заедно. От тогава двете бяхме в постоянно трескаво обмисляне на следващия маршрут.

В края на първата година във Филипините вече ме е обзела носталгия и копнеж по зимата. Привиждат ми се снежни преспи, дори суровият вятър свири за мен романтично. Същото усещане се повтаря, когато в България настъпи есента, а най-нежният сезон – пролетта – тук съвпада с най-свирепата жега – април и май. Следват пет месеца воден свят. Но мина времето на внезапните вихрушки и дъждовни бури, вече може да се пътува в кратките седмици до невъзможната жега. Затова избрахме с Линда ноември за нашето ново приключение.

Първо я заведох на Гранде Айлънд (Големият остров всъщност не е чак толкова голям, но е живописен и пълен с история. Гледан отгоре, прилича на гигантска манта). Намира се в залива Субик, на стотина километра северозападно  от Манила. Късметлийки сме, само няколко месеца по-късно затвориха за посещение острова.

DN-ST-84-01198

Гранде Айлънд  и Чикита (вляво)

Бях ходила там вече веднъж с Агнес преди година. За нея обаче това не беше никакво приключение, а просто излет до един от хилядите острови на родината ѝ. На всеки пътят носи нещо различно. Тя не сподели моя възторг от непознатото,  просто легна на пластмасовия шезлонг под палмата и заспа. Нощните дежурства в болницата бяха съсипали съня ѝ, а след тях тя неизменно идваше и на фитнес, вместо да се наспи у дома. Упорита е, няма да се откаже.

DSC08491

пътувахме с малкото корабче

DSC08503

вдясно е брегът, който оставихме

Филипинската ми приятелка работи като лекарка в малка болница за бърза помощ в едно село от градски тип. Ходих ѝ на гости в болницата – тя е на един етаж – с приемен кабинет, микроскопична стая за почивка на дежурния лекар и няколко стаи за лежащо болни. Докторът е винаги сам на смяна, с една сестра; решенията и отговорността са изцяло негови. Понякога Агнес ми показва покъртителни снимки на тежки случаи, които е направила с телефона си, за да сподели трудностите си с мен. За мен тя е герой, всеки ден е на фронта.

DSC08506

минаваме покрай корейската корабостроителница Ханджин

DSC08526

хребетите на Замбалес

IMG_2324

двете с Агнес на корабчето. Жълтите ленти се дават с билетите, за да се открояват туристите на острова; този ден нямаше други, освен нас.

DSC08527

пред нас е северният бряг на Гранде Айлънд

И така новоизпеченият Робинзон потегли на самотна обиколка да изследва острова. За змии не мислих и те не ми се обадиха. Късметът на новака… Не че няма – наблюдавали са ме отстрани на пътечката, препичайки се мързеливо на слънце. По-късно научих, че противозмийски серум на острова няма, а и в болниците в Олонгапо също – всеки сам да се пази.

Поплувах в басейна – дори обичайни занимания придобиват за мен романтичен ореол, когато си съвсем сам. Въздухът бе напоен с уханието на непознати цветя, а в бляскавия зной на тропическото слънце островът спеше. Ние бяхме единствените му посетители. Навсякъде цареше запустение. Живо беше само растителното море на задушаващата джунгла. Времето сякаш бе подменено – същи Джурасик парк…

DSC08588

диви банани

DSC08653

неузряла папая

В пустеещите острови има нещо страховито и в същото време магнетично,  необяснимо привлекателно… Защо рушащата се красота ни привлича толкова силно? Вероятно защото дава храна за въображението. Влязох в едната от двете изоставени постройки, издигнати една срещу друга през тясна алея с шахматно разположени черни и бели плочи. Не се чудих дълго на какво се дължи нейната магия – ето залата на втория етаж е била бална, тук се е танцувало, ехтял е смях, хората са разговаряли и са се сближавали или смразявали под вечно топлото нощно небе… Пред погледа ми оживя картината на потъналия „Титаник“, където балната зала с ръждясали парапети, обвити с водорасли, възвръщаше блясъка си с превъртяното  назад време, когато гордият кораб – хубавец е поел на първия си и последен рейс. Размисли, вълнения, човешки драми – всичко е преживяно тук, както и в отсрещната сграда, която е бивша  военна болница. Качих се на покрива ѝ по пожарната стълба, вече доста изгнила и опасна на места.

DSC08647

сградата с балната зала

DSC08619

към втория етаж

DSC08615

някогашна бална зала

Покривът всъщност представлява обширна тераса с полуразрушени каменни перила и е най-хубавото нещо в цялата лечебница. Гледката е позакрита от вековни дървета, но между клоните на едно от тях прозира лазурното и гладко като огледало море – не си го представям по време на буря. А от тук прелитат не само бури , но и жестоки тайфуни.

DSC08609

старата болница

DSC08646

терасата на покрива

В средата на своеобразния площад над стрехите  се мъдреше бар – за разтуха на болните войници. Минах и по коридорите покрай празните стаи – тръпки ме побиха, колко ли призраци  на млади мъже, оставили живота си в горещата земя, витаят наоколо…

Всъщност околността беше изпълнена с духове от миналото – още със слизането си на брега двете с Агнес бяхме откарани с туристическо влакче на обиколка из останките на Форт Уинт. Укреплението носи името на бригадния генерал Теодор Уинт, служил в американската армия по време на Гражданската война и войната с Испания, и е част от пристанищната отбрана на заливите Субик и Манилски, изградена от филипинския отдел на Министерството на отбраната на САЩ през 1907 година. На площ от сто акра, колкото е островът, са били разположени пет батареи с  дванадесет оръдия, осем минохвъргачки и огромни гаубици. Крепостта е играла важна роля и по време на Втората световна война за защитата на столицата. След края на войната е станала място за почивка на американските военнослужещи и техните семейства. Олонгапо се превръща от испанска в американска военноморска база.

След поражението си в Испано – американската война от 1898 година Испания губи богатите си колонии Куба, Пуерто Рико и Филипинските острови, които минават под суверинитета на Съединените щати. Филипинците са се вдигнали на кървава революция срещу Испания още две години по-рано и не са искали отново да станат нечия колония. През февруари 1899 започват неравни боеве между американската армия и филипинските сили.

„Не ме е страх и винаги съм готов да изпълня дълга си, но бих искал някой да ми каже за какво се бием“ – думи на Артър Викърс – сержант в Първи полк на Небраска.

„В Калукан са живели 17 хиляди души. Когато нашият Канзаски полк премина през него, не остана жив нито един. Останаха да стърчат само стените на голямата църква. В село Майпайа, където нашата първа битка започна през нощта, е имало пет хиляди жители. Камък върху камък не остана… Трудно можете да си представите тази ужасна сцена на запустение. Войната е по-лоша и от ада.“ – капитан Елиът от Канзаския полк.

Много американски офицери са участвали и в избиването на индианците и прилагат и към филипинците известния злокобен девиз: „Единственият добър индианец е мъртвият индианец.“

Войната завършва на 4 юли 1902, ясно е в чия полза. Още век колониално робство за островитяните.

IMG_2363

оръдието е на повече от век

Сред зеленото прикритие на гъстака днес се е спотаило дългото дуло на едно –единствено брегово оръдие, до което ни заведе водачът. Само него не са си прибрали американците на тръгване през 1993-а. Като всяко внушително оръжие предизвиква тръпки по гърба, едновременно страх и мрачна възхита от мощта му. Островът се е разтърсвал из основи при всеки грохотен изстрел. Филипинецът убедено потвърди, че призраците са се заселили наоколо и понякога си правят шеги с туристите като оставят бледи петна по снимките им…

Когато по-късно си разглеждах снимките от острова, открих на две – три белезникави следи като от дим. Може да е от светлината…

DSC08573

стълбите са от испанско време

DSC08564

подстъпите към крепостта

DSC08535

нашият гид Ендрю твърди, че баща му е американец

Гидът Ендрю ни закара и до укреплението, където е била монтирана артилерията. Влязохме  в укритията за войниците, а  по стените още личат  надписи от различни времена; „Огън! Още един!“ – дива радост или просто задоволство от добре свършената работа… Американци и японци са се биели за вече поробената филипинска земя…

DSC08547

триколка за туристи

DSC08550

любопитен е, дойде да се запознаем

Продължаваме с откритата триколка към източния бряг; там нахвърляните скали му придават строго величие. Вляво е брегът на Замбалес, следваме бреговата ивица и погледът ни се спира на корейската корабостроителница „Ханджин“ – четвърта по големина в света, която дава хляб и на множество местни работници. Прекосяваме залива Субик и вдясно се открояват крановете на контейнерния терминал, един товарен кораб бавно го наближава.  Още по-натам следва Камаян с неговия Океанариум, където ходихме по суша със Стани. Гледката е по домашному позната, но далечна.

 

DSC08655

островен следобед

DSC08557

източният бряг

DSC08553

островчето Чикита

Много по-наблизо е островчето Чикита (малка – на испански). Ендрю важно обяснява, че по време на отлив може да се върви дотам по пясъчна коса, но не съветва туристите да го правят, защото на тази шепа земя е пълно със змии… Случихме прилив, иначе като нищо щях да отида да проверя думите на гида, не че не му вярвам.  Във всички творения на природата има нещо за възхищение, тя не върши нищо безполезно.

DSC08604

местна лодка с балансьори

Обиколихме целия Гранде Айлънд и се върнахме пак на северния плаж, бившия военен кей, откъдето тръгнахме.

DSC08634

басейнът

След като поплувах в топлата, сгряна от слънцето вода на басейна, се върнах на плажа при Агнес. Тя се бе събудила и дори бе издирила един сервитьор в пустата околност. Видях, че наблизо има ресторант, но не вярвах да заработи само заради нас двете. Приятна изненада – поръчката пристига направо на пясъка. Хапнахме печена риба, зеленчуци и неизменния ориз под шарената сянка. Пълно спокойствие и тишина, идилия, жив човек не се вижда. Вече е време за морето, успокоиха ни, че наоколо акулите ядат само риба, нищо по-едро…

DSC08628

сервитьорът

DSC08629

обядът ни е типично филипински

Гмурках се и плувах с часове, без да усетя, че гърбът ми е изгорял съвсем… По средата на деня не можеш да стоиш на слънце безнаказано дори и през ноември – ще ти смъкне кожата…  Агнес  вървеше из водата и събираше интересни миди и счупени корали, изхвърлени от вълните.

DSC08665

бързо пада здрач

DSC08667

черните силуети на палмите

Най-сетне слънцето реши да се премести малко по на запад, а вече знаех, че много скоро ще настъпи нощта. Корабчето ни очакваше  на кея.

Наталия Бояджиева

Advertisements
Филипините 38

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s